Уилям Гибсън - Идору

— Реклама — предположи той, — и субпрограма, предлагаща критика.

— Не предложи критика. Изяде го.

— Вероятно човекът, написал субпрограмата, не харесва рекламите. Има много такива. Или пък не харесва рекламодателя. Политически, естетически, лични причини — всичко е възможно.

Чиа огледа репродукцията на неговата малка стая.

— Защо не си направиш по-голям сайт?

Внезапно се обезпокои, защото се досети, че той е японец, а те може би просто са привикнали с това. И все пак това беше горе-долу най-малкото виртуално пространство, в което си спомняше да е пребивавала, а по-големите не бяха по-скъпи, освен ако не си някой като Зона и искаш за себе си цяла страна.

— Забраненият град е мащабно понятие. Много важно. Мащабът е пространство, нали? Първоначално е бил населен от трийсет и три хиляди души. Две цяло и седем хектара. Четиринайсет етажа.

На Чиа всичко това й се струваше безсмислено.

— Трябва да се логна. Може ли?

— Разбира се — каза той и посочи към Сендбендърите й.

Тя очакваше онова „едновременно-в-две-посоки“ нещо, но то не се случи. Битмап рибите плуваха из стъклената масичка. Погледна през прозореца към пастелените дървета и се зачуди къде е Мумфалумфагуса. Отдавна не го беше виждала. Баща й го направил за нея, когато е била бебе, голям розов динозавър с идиотски мигли.

Провери масата за поща, но нямаше нищо ново.

Можеше да телефонира оттук. Да се обади на майка си. Да, бе.

„Здрасти. Аз съм в Токио. В «любовен хотел». Някакви хора ме преследват, защото някойси сложи нещо в чантата ми. Така че, ъъъ… какво мислиш, че трябва да направя?“

Вместо това се опита да се свърже с адреса на Келси, но единственото, което хвана, беше онова дразнещо мраморно антре и гласът, не на Келси, който съобщаваше, че Келси ван Тройер не е там в момента. Чиа излезе, без да остави съобщение. Следващият адрес, който опита, беше на Зона, но нейният провайдър не работеше. Това се случваше често в Мексико, и особено в Мексико сити, където живееше Зона. Реши да пробва с тайния сайт на Зона, защото той беше на сървър в Аризона и никога не го изключваха. Знаеше, че Зона не обича хората просто да наминават оттам, защото не иска компанията, която бе създала оригиналния сайт и след това бе забравила за него, да открие, че Зона бе влязла и направила своя собствена страна там.

Тя попита Сендбендърите откъде се логва в момента. Отговорът бе Хелзинки, Финландия. Е, значи поне хотелската услуга за препращане работеше.

При Зона беше точно преди залез, както винаги. Чиа сканира дъното на пресъхнал басейн, оглеждайки се за гущерите на Зона, но не ги видя. Обикновено бяха точно там и те чакаха, но не и този път. „Зона?“

Чиа погледна нагоре, чудейки се дали ще види онези призрачни неща-кондори, които Зона държеше. Небето беше красиво, но пусто. Първоначално това бе най-важната част от мястото и не бяха правени разходи за него. Сериозно небе — дълбоко и чисто, и луда мексиканска сянка като блед тюркоаз. Бяха водили хора тук, за да им продават самолети, корпоративни ракети, когато ракетите бяха все още във фаза дизайн. Имаше бяла бетонна лента за кацане, но Зона я бе прегънала в каньон и я бе дооформила. Всички цветове наоколо бяха дело на Зона — лагерните огньове, пресъхналите водоеми и порутените стени. Тя бе импортнала файлове с релеф, може би дори истински неща, познати й отнякъде в Мексико. „Зона?“

Нещо издрънча на близкия хребет като камъчета върху ламарина.

„Няма проблем. Един от гущерите. Тя просто не е тук в момента.“

Счупи се клонче. По-наблизо.

„Не се ебавай наоколо, Зона.“

Но излезе.

Битмап рибите плуваха напред-назад.

Беше си доста страховито. Не бе сигурна защо точно, но си беше. Все още беше някакси. Тя погледна вратата към спалнята си и се почуди какво ще види, ако се насочи натам. Леглото, плаката на „Небесна линия Ло/Рез“, образа на Ло, поздравяващ я по своя безумен приятелски начин. Ами ако откриеше нещо друго? Нещо, което я очаква. Сякаш все още можеше да чуе дрънченето по склона. Ами ако отидеше до неоформената врата, зад която би трябвало да е стаята на майка й? Ами ако я отвореше и стаята на майка й се окажеше там все пак и не я очакваше тя, а нещо друго?

Тя изпадаше в ужас, това е. Погледна към колекцията си от албуми на Ло/Рез до литографираната кутия за обяд и виртуалната си Венеция до тях. Дори Музикалният й учител би бил добра компания сега. Тя я отвори и видя как Пиацата се декомпресира като някоя безкрайно сложна хартиена книга, превъртана на бързи обороти, фасади и колонади наизскочиха около нея, осветени от часа преди зимна зора. Отмествайки поглед от водата, където носовете на черните гондоли се клатушкаха като знаци от някоя изгубена нотописна система, тя вдигна пръст и се стрелна напред в лабиринта с мисълта, че мястото по свой собствен начин е толкова странно, колкото и Забраненият град на Масахико, и какво ли трябваше да означава в крайна сметка всичко това?