Уилям Гибсън - Идору

Рез въздъхна.

— Остави хората да се погрижат за теб, Рез — каза Уили Джуд. — За това им се плаща.

Лани допусна, че се очаква те всички да чакат Блекуел заедно с Рез. Сега реши да пробва да се върне в стаята си. Единственото, което можеха да направят, бе да го спрат.

Блекуел отвори вратата откъм коридора и прибра в джоба си нещо черно, което определено не беше стандартен хотелски ключ. Имаше блед хикс от микропор върху дясната му буза, по-дългото рамо стигаше до върха на брадичката му.

— Добър вечер, Кийти — каза Рез.

— Наистина не бива да се нервиш така — отвърна бодигардът. — Тия руснаци са сериозен екип. Имат опит, момчетата. Нямаше да се справим, ако те бяха хванали, Розър. Изобщо. Нямаше да ти хареса.

— Куваяма и платформата?

— Трябва да ти кажа нещо, Рез. — Блекуел застана до долния край на леглото. — Виждал съм те да излизаш с жени, които не бих завел на бой с лайна в тъмна нощ, но те поне бяха хора. Чуваш ли какво ти говоря?

— Да, Кийти — отвърна певецът. — Знам мнението ти за нея. Но ще свикнеш. Това е пътят, по който вървят нещата, Кийти. Новият път. Новият свят.

— Тия неща не ги разбирам. Моят старец беше бояджия и докер, беше болен. Сърцето му се скъса, когато от мен излезе такава кримка. Умря, преди да ме измъкнеш от Б-отделение. Щеше да се зарадва да види как поемам отговорност, Рез. За теб. За твоята сигурност. Но сега не съм убеден. Можеше и да не се впечатли много. Може би щеше да ми каже, че се грижа за надут, самовлюбен глупак.

Рез стана от леглото, изненадвайки Лани с бързината си, грациозно изпълнение, изправи се пред Блекуел и постави ръце на огромните му рамене.

— Но ти не мислиш така, нали, Кийти? Не мислеше така в Пентридж. Не и когато дойде за мен. И когато аз се върнах за теб.

Очите на Блекуел блеснаха. Той понечи да каже нещо, но Ямазаки изведнъж се изправи, примигвайки, и облече зеленото си карирано спортно яке. Той протегна врата си и се втренчи отблизо в иглите, които бе използвал, за да го закърпи, после изглежда осъзна, че всички в стаята го гледат. Изкашля се нервно и отново седна.

Последва тишина.

— Не бях прав, Розър — наруши я Блекуел.

Рез потупа Блекуел по рамото и го пусна.

— Напрегнат си. Знам — усмихна се Рез. — Куваяма? Платформата?

— Той имаше свой екип там.

— А нападателите ни?

— Това е малко странно — отвърна Блекуел. — Комбината, Рез. Казват, че сме откраднали нещо тяхно. Или поне това бе всичко, което знаеше оня, когото разпитах.

Рез явно беше объркан, но, изглежда, успя да изрази това, което се въртеше в главата му.

— Заведи ме обратно в хотела — каза той.

Блекуел се консултира с огромния си стоманен часовник.

— Още не сме свършили с огледа там. След двайсет минути ще им се обадя.

Лани се възползва от тази възможност, стана и се насочи край Блекуел към вратата.

— Ще си взема един топъл душ — каза той. — Счупих си ребрата там горе — никой не каза нищо. — Обадете ми се, ако имате нужда от мен.

После отвори вратата, излезе, затвори я след себе си и закуцука натам, където се надяваше, че е асансьорът.

Там беше. Влезе вътре, наведе се към огледалната стена и натисна копчето за неговия етаж.

Чу се утешителна японска реч. Вратата се затвори, очите му също.

Отвори ги, когато се отвори вратата. Излезе, сви в грешната посока, после се обърна в правилната. Разрови се за портфейла си, където бе сложил ключа си. Още беше там. Баня, топъл душ, превръщаха се все повече в теория, докато наближаваше стаята си. Сън. Това беше. Да се съблече, да легне и да не усеща нищо.

Той замахна с ключа през процепа. Нищо. Отново. Цък.

Кати Торънс, седяща на ръба на леглото му. Усмихна му се. Посочи към движещите се на екрана фигури. Едната от тях беше Лани, гол, с по-голяма ерекция, отколкото се сещаше да е имал някога. Момичето бе смътно познато, но която и да беше, той не помнеше да е правил това с нея.

— Недей просто да стърчиш там — каза Кати. — Трябва да видиш това.

— Това не съм аз — отвърна Лани.

— Знам — каза тя развеселено. — Той е доста по-надарен. И ще ми хареса да гледам как се опитваш да го докажеш.

Чиа отново си сложи напръстниците и очилата, остави Масахико да я заведе до стаята си. Същият моментален преход, мигащата иконка на виртуалната Венеция… Гоми Бой беше там и още някой, макар отначало тя да не го видя. Само този стъклен барабан на работния плот, който го нямаше преди, изобразен на по-висока резолюция от останалите неща в стаята — мръсен, с нащърбени ръбове, втвърден на дъното.