Уилям Гибсън - Идору

— За какво е всичко това, Кати? Какво точно искаш да ми кажеш?

Тя му се усмихна. Същата усмивка, която си спомняше от интервюто за работа.

— Може ли да ти казвам Колин?

— Кати, да ти го начукам!

Тя се разсмя.

— Май се върнахме там, откъдето започнахме, Лани.

— Как така?

— Мисли за това като за интервю за работа.

— Аз си имам работа.

— Ние ти предлагаме друга, Лани. Можеш да работиш на две места.

Лани се върна на стола. Приведе се възможно най-бавно. Болката го караше да се задъхва.

— Какво има?

— Ребрата. Болят ме.

Той намери начина да се облегне, което изглежда помогна.

— Бил ли си се? Това кръв ли е?

— Бях в един клуб.

— Това е Токио, Лани. Тук не се бият в клубовете.

— Това наистина ли е тя, дъщерята?

— Със сигурност. И ще е повече от радостна да говори за това в „През ключалката“, Лани. Въвлечена в садистични сексуални игри от сталкер, вманиачен по нейния известен, любящ баща. Който се обърна на другата страна, между другото. Сега е наш човек.

— Защо? Защо ще го прави? Защото той й е казал?

— Защото — обясни Кати, гледайки го сякаш бе притеснена, че може да е получил и мозъчно увреждане, — тя самата е амбициозна актриса, Лани. — Тя го погледна с надежда, като че ли той може изведнъж да започне да анализира данните. — Големият пробив.

— Това ще е нейният голям пробив?

— Пробивът — каза Кати Торънс — си е пробив. И знаеш ли какво? Опитвам се, опитвам се с все сила да осигуря такъв на теб вместо това. В момента. А и той няма да е първият, нали?

Телефонът иззвъня.

— По-добре го вдигни — каза тя и му подаде бялата кедрова табличка.

— Да?

— Базата-данни на феновете. — Беше Ямазаки. — Трябва да влезете в нея сега.

— Къде сте?

— В гаража на хотела. В буса.

— Вижте, малко съм скапан в момента. Не може ли да почака?

— Да чака? — Ямазаки звучеше ужасен.

Лани погледна към Кати Торънс. Носеше нещо черно и недостатъчно късо, за да покаже татуировката й. Косата й беше по-къса.

— Ще сляза при първа възможност. Дръжте я отворена. — Той затвори, преди Ямазаки да успее да отговори.

— За какво беше това?

— Шиацу.

— Лъжеш.

— Какво искаш, Кати? Каква е сделката?

— Него. Искам него. Искам да проникна. Искам да знам какво прави. Искам да знам какво си мисли, че прави, докато чука някаква японска софтуерна пичка.

— Да се ожени — каза Лани.

Усмивката й се изпари.

— Не ме поправяш, Лани.

— Искаш да го шпионирам.

— Да го проучиш.

— Ташаци.

— Както искаш.

— Искаш да го подредя, ако открия нещо, което можете да използвате.

Усмивката се завърна.

— Да не изпреварваме събитията.

— А аз получавам?

— Живот. Живот, в който не си заклеймен като вманиачен сталкер, тормозил привлекателната дъщеря на обекта на своята мания. Живот, в който не е публично достояние, че серия от катастрофални фармацевтични опити перманентно са увредили мозъка ти. Стига ли?

— Ами тя? Дъщерята? Направила е всичко това с тоя тип Хилман за нищо?

— Ти ще кажеш, Лани. Работи за нас, дай ми това, което искам, и тя е боклук без късмет.

— Толкова лесно? Ще се съгласи с това? След всичко, което е трябвало да направи?

— Ако иска да запази и най-малката си надежда за евентуална актьорска кариера — да.

Лани я погледна.

— Това не съм аз. Това е морф. Ако успея да докажа, че е морф, мога да ви съдя.

— Нима? Можеш да си го позволиш, нали? Отнема години. И дори тогава може да не спечелиш. Имаме много пари и талант за пръскане по такива проблеми, Лани. Правим го непрекъснато. — На вратата се звънна. — Това е за мен — каза тя. Стана, отиде до вратата и докосна наблюдателния монитор. Лани зърна част от лицето на мъж. Беше Райс Даниелс без характерните си слънчеви очила. — Райс е заедно с нас сега, Лани — каза тя. — Беше особено полезен, що се отнася до миналото ти.

— „Извън контрол“ не даде резултат? — Лани попита Даниелс.

Даниелс показа на Лани многото си бели зъби.

— Сигурен съм, че бихме могли да работим заедно, Лани. Надявам се, че нямате възражения по това, което се случи.

— Възражения?

Кати се върна и подаде на Лани празна бяла картичка с написан с молив номер.

— Обади ми се. До девет утре. Остави съобщение. Да или не.

— Даваш ми възможност за избор?

— Така е по-забавно. Искам да помислиш за това. — Тя се пресегна и оправи яката на ризата на Лани. — Броят на шевовете — каза тя. Обърна се и излезе, Даниелс затвори вратата зад тях.

Лани остана да седи, втренчен в затворената врата, докато телефонът не звънна.