Уилям Гибсън - Идору

Беше Ямазаки.

— Трябва да атакуваме — каза Зона Роса, подсилвайки думите си с бързо превключване в режим ацтекска мъртвешка глава. Бяха с Масахико и Гоми Бой обратно в стаята на Масахико в Забранения град, далеч от хипнотичния хаос на гъмжащия покрив.

— Да атакуваме? — грамадните очи на Гоми Бой изпъкваха весело както винаги, но гласът му издаде напрежението. — Кого ще атакувате?

— Ще намерим начин да пренесем боя при врага — каза Зона Роса гробовно. — Пасивността е смърт.

Нещо, което на Чиа й заприлича на яркооранжев поднос за напитки, се плъзна изпод вратата на Масахико по пода, но нещото-сянка го излапа, преди тя да успее да го разгледа отблизо.

— Ти — обърна се Гоми Бой към Зона Роса — си в Мексико сити. Ти не си физически или юридически застрашена от нищо !

— Физически? — каза Зона Роса и превключи на разярена версия на предишното си представяне. — Искаш физически , кучи сине? Ще те пречукам физически! Мислиш си, че не мога да го направя? Мислиш си, че живееш на Марс или нещо такова? Качвам се направо на „Аеронавес“ с моите момичета, намираме те и ти откъсваме японските топки! Мислиш ли, че не мога да го направя? — Назъбеният автоматичен нож с драконова дръжка сега беше изваден навън и трепереше пред лицето на Гоми Бой.

— Зона, моля те — намеси се Чиа. — Досега той не е правил нищо друго, освен да ми помага! Недей!

Зона изсумтя. Острието изчезна.

— Не ме предизвиквай — каза тя на Гоми Бой. — Приятелката ми е затънала до гуша в лайна, а аз имам някакво призрачно копелдашко нещо в сайта си…

— То е и в софтуера на Сендбендърите ми — обади се Чиа. — Видях го във Венеция.

— Видяла си го? — Накъсаните образи циркулираха по-бързо.

— Видях някакво нещо…

— Какво? Какво видя?

— Някой. До фонтан в края на една улица. Може би беше жена. Уплаших се. Офейках. Оставих Венецията си отворена…

— Покажи ми — каза Зона. — В моя сайт не можах да го видя. Гущерите ми също не успяха, но се възбудиха. Птиците летяха по-ниско, но не откриваха нищо. Покажи ми това нещо!

— Но, Зона…

— Веднага! — заповяда й Зона. — Това е част от тия говна, в които си се забъркала. Трябва да е.

— Боже мой — каза Зона, втренчена в катедралата на свети Марко. — Кой го е измислил?

— Това е град в Италия — обясни Чиа. — Бил е държава. Измислили са банкерството. Това е катедралата на Свети Марко. Има модул, на който можеш да видиш какво правят на Великден, когато патриархът изнася всички тия кости, обковани в злато части на светци.

Зона Роса се прекръсти.

— Като в Мексико… това е там, където водата стига до праговете на вратите, а улиците са вода?

— Мисля, че повечето от това вече е под водата — каза Чиа.

— Защо е тъмно?

— Така го държа… — Чиа погледна настрани, изследвайки сенките под сводовете. — Забраненият град, Зона, какво е той?

— Казват, че е започнал от шеърнат файл-убиец. Знаеш ли какво е файл-убиец?

— Не.

— Това е стар израз. Начин да се избягват входящите съобщения. С файла-убиец на място тези съобщения все едно въобще не са съществували. Никога не стигали до теб. Това е от времето, когато мрежата е била още нова, разбираш ли?

Чиа знаеше, че когато майка й се родила, въобще не е имало мрежа или почти не е имало, но както учителите й в училище обичаха да изтъкват, трудно е човек да си го представи.

— Как е станало град? И защо е натъпкан така?

— На някой му хрумнала идеята да обърне файла-убиец наопаки. Не се е случило точно така, ако ме разбираш, но така върви историята: хората, които създали Хак Нам, били много ядосани, защото мрежата била свободна, човек можел да прави, каквото си поиска, но после правителствата и компаниите излезли с нови идеи за това какво може и не може да се прави. Та тези хора намерили начин да отделят нещо. Малко местенце, парче, като кърпа. Направили нещо като файл-убиец на всичко , всичко, което не харесвали, и го обърнали наопаки — Зона движеше ръцете си като магьосник. — И го избутали от другата страна…

— Другата страна на какво ?

— Не се казва как са го направили — каза Зона нетърпеливо, — такава е историята . Как са го направили, не знам. Но такава е историята, така я разказват. Те отишли там, за да избягат от законите. За да няма закони, както когато мрежата била нова.

— Но защо са го направили да изглежда така?

— А, това мога да ти кажа — отговори Зона. — Жената, която ми помогна да създам своята страна, ми каза. Имало някакво място, близо до летище Каулуун, когато Хонгконг не бил част от Китай, но станала някаква грешка, много отдавна, а това място — много малко, с много хора, все още принадлежало на Китай. Та там нямало закони. Място извън закона. И все повече и повече хора се струпвали там; изградили го по-високо. Без правила, само сгради и живеещи в тях хора. Полицията не ходела там. Дрога, курви и комар. Но и хора, които живеели там, също. Фабрики, ресторанти. Град. Без закони.