Уилям Гибсън - Идору

— Пак заповядайте — Ямазаки затвори.

Виртуалното ПОВ даде близък план и се завъртя около един от шиповете по каишката на кучето. Отблизо се виждаше като блестяща стоманена пирамидка. Отразени облаци префучаха за миг върху стърчащата триъгълна повърхност, докато вървеше предупреждението за Световното патентно споразумение.

Лани гледа достатъчно, за да разбере, че филмът е сглобен от рекламни кадри на групата.

— Художествено предупреждение — каза той и отиде в банята, за да дешифрира контролните бутони на душа.

Успя да пропусне първите шест минути, докато се къпеше и си миеше зъбите. Беше гледал неща като това и преди, но всъщност никога не се бе опитвал да ги следи с внимание. Наметна хотелската хавлия и си каза, че е по-добре да опита. Изглежда, Ямазаки щеше да го разпитва за това по-късно.

Защо хората правеха подобни неща? Нямаше разказ, нямаше видима структура. Някои фрагменти просто се повтаряха през целия филм с различна скорост…

В Лос Анджелис имаше цели публични канали, посветени на неща като това и домашно направени ток-шоута, водени от голи Енсино вещици, седящи пред големи картини на „Богинята“, които бяха направили в гаражите си. Можеше само да ги гледаш . Идеята на тези откъси, предполагаше той, бе, че с използването им можеш някак си да изтласкаш назад средата. Вероятно беше нещо като да газиш във вода — просто, повтарящо се човешко действие, което поне временно създаваше илюзия за равенство с морето. Но на Лани, който беше прекарал неизброими часове в дълбоките полета от данни, лежащи под света на медиите, то само му изглеждаше безнадеждно. А също и досадно, макар че, смяташе той, тази скука трябваше да се потиска по някакъв начин — друг вид изтласкване назад.

Защо иначе някой щеше да подбере и редактира тези парчета от Ло и Рез, китайския китарист и певеца полуирландец, говорещи глупости в един куп телевизионни репортажи, повечето от които предвидени за излъчване? Поздравленията, изглежда, бяха тема: „Радваме се, че сме във Владивосток. Разбрахме, че имате страхотен нов аквариум!“; „Поздравяваме ви за свободните избори и за вашата кампания за овладяване на епидемията от тропическа треска!“; „Винаги сме обичали Лондон!“; „Ню Йорк, вие сте… прагматични !“

Лани се разрови из остатъците от закуската си и намери полуизядена изстинала филия кафяв препечен хляб под капака на метална чиния. Имаше два пръста кафе, останали в каната. Не искаше да мисли за обаждането на Ридел или неговото значение. Той бе решил, че е приключил с „През ключалката“. И с адвокатите.

— Сингапур, ти си красив! — каза Рез.

— Здравееей, Град на лъвовете! — добави Ло.

Лани взе дистанционното и превъртя напред с надежда. Не. Без звук? Не. Ямазаки беше приготвил тези неща с цел да му помогне. Той помисли дали да не изключи конзолата, но се притесняваше, че може би ще разберат.

Сега започна да се ускорява, фрагментите следваха по-често, цялото нещо бе по-освободено от съдържание — вцепеняваща мъгла. Усмивката на Рез стана зловеща, нещо със своя собствена последователност, което скачаше непроменено от един фрагмент в следващия.

Изведнъж всичко това се скри в сянката, фокус върху рококо позлата. Чуваше се дрънкане на стъкларии. Образът беше с онова характерно сплескано качество, което той знаеше от „През ключалката“ — правеха го най-малките реверни камери, маскирани като шарката на тъканта.

Ресторант? Клуб? Някой седеше срещу камерата, зад стена от зелени бутилки. Тъмнината и обхватът на малката камера правеха детайлите неразличими. Тогава Рез се наведе напред, разпознаваем, щом излезе на фокус. Жестикулираше към камерата с чаша червено вино.

— Ако поне веднъж спрем да говорим за музика, индустрия и цялата политика, свързана с тях, най-вероятно ще ви кажа, че е по-лесно да пожелаем и привлечем вниманието на десет милиона абсолютно непознати хора, отколкото да приемем любовта и предаността на най-близките ни.

Някаква жена каза нещо на френски. Лани сметна, че тя е тази, която държи камерата.

— Успокой се, Розър. Тя не разбира и половината от това, което казваш. — Лани се намести. Гласът беше на Блекуел.

— Не разбира ли? — Рез излезе от фокус. — Защото, ако разбираше, щях да й разкажа за самотата от това да бъдеш неразбран. Или може би това е самотата от страха да позволиш да бъдеш разбран?

Кадърът застина на размазаното лице на певеца. Бележка за датата и часа. Две години по-рано. Думата „неразбран“ се появи.