Уилям Гибсън - Идору

— Ама аз до никъде не съм стигал .

— Както и да е — гласът на Ридел прозвуча обидено. — Просто сметнах, че трябва да знаеш.

Нещо определено се случваше с тази сграда.

— Знам. Благодаря. Извинявай.

— Ще ти се обадя, ако чуя нещо — каза Ридел. — Иначе как е там?

Лани гледаше как точка от отразена светлина се плъзга напречно по отдалеченото здание, движение като осмоза или последователни контракции на пипалата на някое морско същество.

— Странно е.

— Обзалагам се, че е интересно. Приятна закуска! Ще поддържаме връзка.

— Благодаря — отвърна Лани и Ридел затвори.

Лани остави телефона на лакираната полица и се изтегна на леглото с дрехите. Затвори очи — не искаше да вижда новите сгради. Но те бяха още там, в тъмнината, както и светлината — зад клепачите му. И докато гледаше, те се разделиха, стопиха се и потънаха бавно надолу, в лабиринтите на един по-стар град.

Той потъна заедно с тях.

Чиа използва обществен дейтапорт в най-долното ниво на станцията. Сендбендърите набраха номера на Мицуко Мимура, който й беше даден като номера на „обществения секретар“ на Токийския орден (изглежда всеки в него имаше някакво официално звание). От говорителите на Сендбендърите се чу сънливият японски глас на момиче. Веднага последва превод:

— Ало? Да? С какво мога да ви помогна?

— Чиа Маккензи е, от Сиатъл.

— Още ли си в Сиатъл?

— Тук, в Токио съм — тя увеличи мащаба на картата на Сендбендърите. — На метростанция „Шинджуку“.

— Да. Много добре. Сега ли ще дойдеш?

— Бих искала. Много съм изморена.

Гласът започна да обяснява маршрута.

— Няма проблем — отвърна Чиа, — компютърът ми ще се оправи. Само ми кажи къде трябва да сляза. — Намери мястото на картата и го маркира. — Колко време ще ми отнеме да стигна дотам?

— Двайсет-трийсет минути, зависи колко е натоварен влакът. Ще те чакам там.

— Не е необходимо — каза Чиа, — просто ми дай адреса.

— Японските адреси са трудни.

— Не е проблем — обясни Чиа, — разполагам с глобално позициониране.

Сендбендърите обработваха информацията от токийския телеком и вече й показваха местоположението на Мицуко Мимура. В Сиатъл това ставаше само с бизнес номерата.

— Не — каза Мицуко, — трябва да те посрещна. Аз съм общественият секретар.

— Благодаря — отговори Чиа, — тръгвам веднага.

С леко отворена чанта през рамо, за да може да чува гласовите напътствия на Сендбендърите, Чиа се качи два етажа нагоре с ескалатор, купи си билет с кеш картата и намери перона. Беше наистина претъпкано, също като на летището, но когато влакът дойде, тя просто се остави тълпата да я поеме и да я натъпче в най-близкия вагон. Щеше да е по-трудно да не се качи.

Докато потегляха, тя чу Сендбендърите да съобщават, че напускат станция „Шинджуку“.

Небето беше като седефено, когато Чиа излезе от станцията. Сиви сгради, пастелен неон, уличен пейзаж от слабо познати форми. Десетки велосипеди бяха наредени навсякъде, с чупливите наглед хартиени рамки, обвити с карбонови нишки. Чиа отстъпи, когато огромен син боклукчийски камион избоботи край нея. Белите ръкавици на шофьора се виждаха върху кормилото. Когато изчезна от погледа й, тя видя японско момиче с къса карирана пола и черно мотористко яке. Момичето се усмихна. Чиа махна с ръка.

Стаята на Мицуко беше на втория етаж, над задната част на ресторанта на баща й. Чиа чу непрекъснато думкане, идващо отдолу, и Мицуко й обясни, че това е кухненски робот, който кълца и реже разни неща.

Стаята беше по-малка от спалнята на Чиа в Сиатъл, но доста по-чиста, много подредена и организирана. Такава бе и Мицуко, която имаше медна на цвят линия диагонално на черния си бретон и носеше маратонки с двойни подметки. Беше на тринайсет, с една година по-малка от Чиа.

Мицуко представи Чиа на баща си. Той носеше бяла риза с къси ръкави и вратовръзка. В този момент даваше нареждания на трима мъже с бели ръкавици и сини престилки, които енергично и със себераздаване почистваха ресторанта му. Бащата на Мицуко кимна, усмихна се, каза нещо на японски и се върна към работата си. Докато вървяха нагоре по стълбите, Мицуко, която не говореше много добре английски, осведоми Чиа какво е казала на баща си — че тя е част от някаква програма за културен обмен и ще остане за малко, докато свърши нещо, свързано с училищната й работа.

Мицуко имаше абсолютно същия плакат на стената — оригиналната снимка от обложката на „Кучешка супа“.