Уилям Гибсън - Идору

— Групата? Вие сте тяхна охрана?

— Ридел каза добри думи за вас, господин Лани — вратът на Ямазаки се размърда в яката на карираната му риза.

— Не познавам Ридел — отговори Лани. — Той просто беше нощният пазач в хотел, който не можех да си позволя.

— Ридел има добър усет за хората според мен — каза Ямазаки.

Към Блекуел:

— Ло/Рез? Имат проблеми?

— Рез — отвърна Блекуел. — Казва, че ще се ожени за тая японска пачавра, която, мамка й, дори не съществува ! А той го знае и казва, че нямаме никакво шибано въображение ! Чуй ме сега! — Блекуел извади някъде от облеклото си излъскан като огледало правоъгълник с кръгла дупка в горния му челен ъгъл. В голямата му ръка не изглеждаше като нещо по-голямо от кеш карта. — Някой се е добрал до нашето момче, слушаш ли? Добрал се е до него. Не знам как, не знам кой. Макар че аз лично бих заложил на шибания Комбинат. Онези руски копеленца. А ти, приятелче, ще направиш тая твоя нодална работа за нас, на нашия Рез и, мамка му, ще откриеш . Кой.

Правоъгълникът се спусна и с кратко тихо издрънчаване се заби напречно в тезгяха. Тогава Лани видя, че това е малък касапски сатър, с кръгли стоманени нитове в прибраната дръжка от палисандрово дърво.

— И когато го направиш — каза Блекуел, — ще ги наредим добре, мамицата им.

Клубът на Еди беше високо горе в някаква офис сграда. Чиа мислеше, че няма музикални клубове по горните етажи на сградите, като онзи в Сиатъл, но не беше сигурна. Беше заспала в грейсленда и се събуди чак когато Еди мина през някакъв гаражен вход и след това нагоре в нещо като виенско колело или цилиндър на старомоден револвер, само дето куршумите бяха коли. Гледаше през прозореца, когато ги завъртя нагоре и спря на върха. Еди продължи напред в гараж-паркинг, който можеше да е навсякъде, като се изключи, че колите бяха големи и черни, макар и не толкова големи, колкото грейсленда.

— Ела с нас горе да се освежиш, миличка — каза Мериалис. — Изглеждаш скапана.

— Трябва да се логна — отвърна Чиа, — да намеря приятелката, при която ще остана…

— Лесна работа — каза Мериалис, плъзна се по велура и отвори вратата. Еди стана от шофьорското място и взе чантата със стикера на окръг Нисан със себе си. Все още изглеждаше недоволен. Чиа взе чантата си и последва Мериалис. Тримата се качиха в асансьор. Еди сложи дланта си в оформена като ръка рамка на стената и каза нещо на японски. Асансьорът отговори нещо, след това вратата се затвори и потеглиха нагоре. Бързо, сякаш, но те просто продължиха.

Това, че бяха в асансьора, изобщо не подобряваше настроението на Еди. Стоеше точно до Мериалис и Чиа можеше да види малко трепкащо мускулче в ъгъла на челюстта му, когато я поглеждаше. Мериалис просто му отвръщаше на погледа.

— Трябва да се развеселиш малко — каза Мериалис. — Работата е свършена.

Малкото мускулче превъртя.

— Уговорката не беше такава — каза най-накрая той. — Не се бяхме разбрали така.

Мериалис повдигна вежда:

— Преди оценяваше малки импровизации.

Еди погледна към Чиа и след това пак към Мериалис:

— Това импровизация ли го наричаш?

— Преди имаше и чувство за хумор — каза Мериалис, когато асансьорът спря и вратата се плъзна встрани. Еди погледна сърдито и излезе, Чиа и Мериалис го последваха.

— Не му обръщай внимание — прошепна Мериалис на Чиа, — става такъв понякога.

Чиа не беше сигурна какво точно бе очаквала, но определено не беше това. Разхвърляна стая, задръстена от кашони и редица от защитни монитори. Ниският таван беше направен от онези фиброплочки, които се закачаха на малки метални релси. Около половината от тях липсваха, от тъмните прашни празнини се подаваха извивките на жици и кабели. Имаше няколко настолни лампи, едната от които осветяваше купчина празни кутии от юфка и черна чаша за кафе, пълна с пластмасови лъжички. Японец с черна бейзболна шапка с надпис „Уиски Клонинг“ отпред, седеше на въртящ се стол пред мониторите и си наливаше гореща напитка от голям термос, украсен с розови цветенца.

— Здрасти, Калвин — каза Мериалис, или поне това се чу.

— Хей — отговори мъжът.

— Калвин е от Такома — обясни тя, докато Чиа гледаше как Еди, още с куфара в ръка, прекоси стаята и изчезна зад някаква врата.

— Шефът изглежда весел — каза мъжът с толкова японски акцент, колкото този на Мериалис. Той отпи глътка от чашата на термоса.

— Аха — отвърна Мериалис. — Толкова е радостен да ме види, че не го свърта.