Уилям Гибсън - Идору

— Какво имаш предвид? — отвърна Лани.

— Имаш агент, нали?

Лани отговори, че няма.

— По-добре да си намериш — каза му Ридел. — Не че ще стане така, както ти искаш, но, ей, това е шоубизнес, нали?

Наистина беше шоубизнес до степен, която много скоро накара Лани да се замисли дали е взел правилното решение. Имаше шестнайсет души в жилището му, за четиричасово заседание, а той беше излязъл от ареста преди шест часа. Когато най-накрая си отидоха, Лани кръстоса целия апартамент, няколко пъти отваряйки вратата на тоалетна в търсене на спалнята. Когато я намери, изпълзя върху леглото и заспа с дрехите, които Ридел беше изпратен да му купи от „Бевърли Сентър“.

Той реши, че спокойно може тук, сега, в този бар на Златната улица да си отговори на въпроса как ще се отрази бърбънът на аклиматизацията му. Но довършвайки остатъка в чашката, той почувства началото на едно от онези преобръщания на вълните, вероятно това не беше резултат толкова от напитката, колкото от някаква вградена химична реакция към преумора и преместване.

— Беше ли Ридел щастлив? — попита Ямазаки.

Този въпрос се стори странен на Лани, но после си спомни, че Ридел бе споменал за някакъв японец, с който се бе запознал в Сан Франциско, и това, естествено, бе Ямазаки.

— Ами — отговори Лани — не ми направи впечатление на безкрайно нещастен, но имаше някаква потиснатост у него. Може да се каже. Имам предвид, че аз наистина не го познавам добре.

— Много лошо — каза Ямазаки. — Ридел е смел мъж.

— Ами вие, Лани — попита Блекуел, — мислите ли се за смел мъж?

Подобният на червей белег, който разполовяваше веждата му, се изви в нова степен на концентрация.

— Не — отвърна Лани, — не мисля.

— Но вие сте се изправили срещу „През ключалката“, нали, заради това, което направиха на момичето? Имали сте работа, имали сте храна, имали сте подслон. Получили сте всичко това от „През ключалката“, но те са убили момичето и вие сте решили да им го върнете. Нали така?

— Нещата никога не са толкова прости — каза Лани.

Когато Блекуел заговори, Лани неочаквано усети друг тип интелект, нещо, което по всяка вероятност този мъж обичайно прикриваше.

— Не — каза Блекуел почти спокойно, — мамка му, не са, нали?

Голямата му розово резбована ръка като някое тромаво животно, по своя воля започна да рови в изпънатия преден джоб на микропора на Блекуел. Извади малък сив метален предмет, който сложи на бара.

— Така, това е пирон — започна Блекуел — галванизиран, четирисантиметров, за покриви. Заковавал съм ръцете на хора за баровете така, с пирони като този. И някои от тях бяха абсолютни копелдаци. — Нямаше никаква заплаха в гласа на Блекуел. — И някои от тези, на които им заковаваш едната ръка, с другата вадят бръснач или островърхи клещи. — Показалецът на Блекуел разсеяно напипа възпален белег под дясното му око, сякаш нещо бе влязло там и е било отклонено по протежение на скулата. — За да се заядат, нали така?

— Клещи?

— Копелета — Блекуел продължи. — Налага се след това да ги убиеш. Така, това е един вид „смелост“, Лани. Това, което ме интересува, е как това е различно от онова, което сте се опитали да направите на „През ключалката“?

— Просто не исках да оставят да отмине. Да я оставят… да отиде на дъното. Да бъде забравена. Не ми пукаше особено колко силно щеше да пострада „През ключалката“ от това и дали изобщо щеше да им навреди. Не мислех толкова за отмъщение, колкото за начин да… я запазя жива?

— Има други хора, които, като им заковеш ръката за масата, ще седят и ще те гледат. Това са наистина корави мъже, Лани. Мислите ли, че сте един от тях?

Лани отмести поглед от Блекуел към празната чаша от бърбън и отново към Блекуел. Барманът понечи да я напълни, но Лани я покри с ръка.

— Ако заковете ръката ми за бара, Блекуел — той разпери другата си ръка с дланта надолу на тъмната дървесина, върху кръглия лъскав отпечатък от чашата, — ще изкрещя, добре. Не знам защо е всичко това . Може да сте луд. Но това, което аз със сигурност не съм, е чиято и да е представа за герой. Не съм сега и не бях тогава в Ел Ей.

Блекуел и Ямазаки размениха погледи. Блекуел сви устни и кимна едва забележимо.

— Толкова по-добре за вас тогава — каза той. — Мисля, че ще сте точно за работата.

— Никаква работа — отвърна Лани и даде на бармана да му налее още един бърбън. — Изобщо не искам да чувам за работа, не и докато не разбера кой ме наема.

— Аз съм началник на охраната на Ло/Рез — каза Блекуел — и дължа на това тъпо копеле живота си, чиито последни пет години прекарах в наказателните катакомби на шибания щат Виктория. Ако не беше за него. Макар че пръв бих се жертвал, без страх.