Уилям Гибсън - Идору

— Куфарът на Мериалис — каза Чиа.

— Дала го е на теб? В Сиатъл?

— Помоли ме да го нося.

— От Сиатъл?

— Не — обясни Чиа. — Тук. Тя седеше до мен в самолета.

— Къде е тя?

— Не знам — отвърна Чиа.

Той носеше черен костюм с дълго палто, закопчано догоре. Като от някой стар филм, но нов и изглеждащ скъп. Той явно забеляза, че още държи китката й и сега я пусна.

— Ще го нося вместо теб — каза той. — Ще я намерим.

Чиа не знаеше какво да прави.

— Мериалис искаше аз да го нося.

— Направила си го. Сега ще го нося аз.

Той го взе от нея.

— Ти ли си приятелят на Мериалис? Еди?

Ъгълчето на устата му трепна.

— Може и така да се каже — отговори той.

Колата на Еди беше „Дайхатсу Грейсленд“ с волан на обратната страна. Чиа знаеше това, защото Рез се беше возил на задната седалка на такъв в един видеоклип, само че в онзи имаше баня, черен мрамор и големи златни чешми във формата на тропически риби. Хората бяха обявили, че това е ироничен кадър за парите, за наистина грозните неща, които можеш да направиш с тях, ако имаш прекалено много. Чиа беше казала на майка си за това. Майка й отговори, че няма смисъл човек да се тревожи какво би могъл да направи, ако има прекалено много пари, защото повечето хора никога дори не са имали достатъчно. Тя каза, че е по-добре да се опита да разбере какво точно означава „достатъчно“.

И все пак Еди имаше грейсленд, целия черен и хромиран. Отвън изглеждаше като кръстоска между PB и някоя от онези дълги, клинообразни лимузини „Хъмър“. Чиа не смяташе, че японският пазар е нещо особено — колите тук приличаха на малки таблетки в бонбонен цвят. Грейслендът беше… изчистен и семпъл, предназначен за онзи тип американци, които считаха за важно да не купуват вносни стоки. Което определено стесняваше избора, когато ставаше въпрос за автомобили. (Майката на Хестър Чен имаше един от онези наистина грозни канадски пикапи, които струваха цяло състояние, но имаха осемдесет и пет годишна гаранция; това би трябвало да е по-добре за екологията.)

Отвътре грейслендът беше целият в бургундско червен велур, отрупан с диаманти, с малки хромирани топчета между тях. Това беше горе-долу най-кичозното нещо, което Чиа някога бе виждала и тя предполагаше, че Мериалис също мисли така, защото, докато седеше до нея, тя й обясняваше, че това е заради „имиджа“. Защото Еди държал някакъв много популярен кънтри клуб, който се казвал „Уиски Клонинг“, и заради това си взел грейсленд и започнал да се облича така, както се обличат в Нашвил. Според Мериалис това му отивало.

Чиа кимна. Еди караше и говореше на японски по телефона. Намериха Мериалис в малък тесен бар, точно до залата за посрещачи. Беше третият, в който погледнаха. Според Чиа Еди не се зарадва особено, че вижда Мериалис, но на нея, изглежда, не й пукаше.

Беше идея на Мериалис да повозят Чиа из Токио. Тя каза, че влакът бил много тъпкан, а и бездруго бил скъп. Каза още, че иска да направи услуга на Чиа, задето й носила чантата. (Чиа забеляза, че Еди сложи едната чанта в багажника на грейсленда, а другата, тази със стикера на окръг Нисан, остави отпред до себе си, до шофьорското място.)

Чиа не слушаше Мериалис сега; беше някъде през нощта и закъснението бе доста странно, бяха на някакъв голям мост, който, изглежда, беше направен от неон, и не знам си колко пътни платна около тях, малките коли, нанизани една след друга като мъниста, всичките лъскави и нови. Имаше екрани, които се размазваха, докато минаваха край тях, високи и тесни, на някои от тях имаше някакви подскачащи японски надписи, на други имаше хора, лица, усмихващи се, докато продават нещо.

И след това лице на жена — Рей Тоеи, онази идору, за която Рез искаше да се ожени. И изчезна.

— Райс Даниелс, господин Лани. „Извън контрол“.

Той притисна някаква карта към обратната страна на издрасканата пластмасова стена, която отделяше стая „Посетители“ от тези, които й бяха дали това название. Лани се опита да прочете какво пише на нея, но опитът да се концентрира му донесе ужасна пронизваща болка между очите. Вместо това погледна през сълзи към Райс Даниелс: ниско подстригана тъмна коса, прилепнали слънчеви очила с малки овални лещи, черните рамки обгръщаха главата на мъжа като някаква хирургическа скоба.

Нищо свързано с Райс Даниелс не изглеждаше извън контрол.

— Сериалът „Извън контрол“ — каза той. Като в: не са ли медиите? Извън контрол: режещото острие на контраразузнавателната журналистика.