Уилям Гибсън - Идору

— Ето едната — каза Мериалис, сграбчи една черна и нададе такъв силен вик на радост, че накара Чиа да я изгледа.

— И… втората . — Същата като първата, с изключение на това, че от едната страна имаше стикер на окръг Нисан, третата по посещаемост калифорнийска атракция.

— Ще имаш ли нещо против да носиш това вместо мен, миличка? Гърбът ми отказва след дълго пътуване със самолет.

Тя подаде на Чиа чантата със стикера. Не беше много тежка, може би само наполовина пълна с дрехи. Но беше прекалено голяма за нея — трябваше да се наклони на другата страна, за да я държи над земята.

— Благодаря — каза Мериалис. — Ето — и тя даде на Чиа смачкана квадратна лепенка с баркод на нея — това е за етикета. Сега просто трябва да вървим натам…

За Чиа беше още по-трудно да минава през навалицата, влачейки чантата на Мериалис. Трябваше да внимава да не стъпва върху краката на хората и да не ги блъска твърде силно с чантата. Следващото, което разбра, бе, че е загубила Мериалис. Огледа се наоколо в очакване да види изкуствени кичури, подскачащи над хората, повечето от които бяха по-ниски от Мериалис, но нея я нямаше.

ВСИЧКИ ПРИСТИГАЩИ ПЪТНИЦИ ТРЯБВА

ДА ПРЕМИНАТ МИТНИЧЕСКА ПРОВЕРКА.

Чиа видя как надписът се променя на японски и после пак на английски.

Е, значи натам трябва да върви. Нареди се зад човек с червено кожено яке, на чийто гръб със сиви кадифени букви бе изписано „Концепция Сблъсък“. Чиа се взря в надписа и си представи сблъскващи се концепции, което според нея си беше концепция само по себе си, но след това реши, че вероятно това е име на компания, поправяща автомобили, или някой от тези лозунги, които японците измисляха на английски и почти изглеждаха като да имат някакво значение, но нямаха. Тази работа с презокеанската часова разлика беше сериозна.

— Следващият.

Те прекарваха куфара на „Концепция Сблъсък“ през машина с големината на двойно легло, но по-висока. Имаше някакъв служител с видеошлем, очевидно разчитащ данните от скенерите, и още един полицай, който ти вземаше паспорта, пъхваше го в някакъв процеп на машината и след това пускаше чантите ти през нея. Чиа го остави да вземе чантата на Мериалис и да я метне на конвейера. След това му подаде своята.

— Вътре има компютър. Ще има ли проблем?

Той изглежда не я чу. Тя гледаше как ръчната й чанта последва тази на Мериалис в машината.

Мъжът с шлема, очите му скрити, клатеше глава наляво-надясно, докато аксесваше активиращи се с поглед менюта.

— Етикетът на багажа — каза полицаят и Чиа се сети, че е в дясната й ръка. Стори й се странно, докато го подаваше, че Мериалис се бе сетила да й го даде. Полицаят прекара ръчен скенер през него.

— Сама ли опаковахте тези чанти? — попита мъжът с шлема. Той не я виждаше директно, но тя предполагаше, че можеше да види снимките в паспорта й, а вероятно и нея на живо. Летищата бяха пълни с камери.

— Да — отговори Чиа. Реши, че така е по-лесно, отколкото да обяснява, че това е чантата на Мериалис, а не нейната. Опита се да прочете изражението по устните на мъжа с шлема, но трудно можеше да се каже, че той изобщо има такова.

— Вие сте ги опаковали?

— Да… — каза Чиа, този път не толкова уверено. Шлемът кимна.

— Следващият.

Чиа отиде до другия край на машината и взе чантата си и черния куфар.

Премина през друга плъзгаща се врата от матирано стъкло. Озова се в по-голяма зала с по-висок таван и по-големи реклами, но имаше по-малко хора. Това може би нямаше връзка с тълпите по принцип, а с Токио, или пък с Япония изобщо: повече хора, по-близо един до друг.

Имаше още от тези пренасящи багаж роботи. Чудеше се колко ли струва да наемеш един. Можеш да легнеш върху багажа си вероятно, да му кажеш къде да отиде и после просто да заспиш. Само че тя не се чувстваше точно сънлива. Прехвърли чантата на Мериалис от лявата в дясната си ръка и се зачуди какво да прави с нея, ако не намери Мериалис в следващите, да кажем, пет минути. Беше й писнало от летища и от разстоянията между тях и дори не беше сигурна къде трябваше да спи тази нощ. Ако беше нощ изобщо.

Гледаше нагоре с надеждата да открие някакъв часовник, когато една ръка улови дясната й китка. Погледна надолу към ръката, видя златни пръстени и часовник в комплект със златна гривна. Пръстените бяха свързани с часовника с малки златни верижки.

— Това е моят куфар.

Очите на Чиа проследиха китката до чисто бял маншет и след това нагоре по ръката в черно яке. До светлите очи на издължено лице, с вертикални бръчки върху всяка буза, като оформени с инструмент. За момент тя го взе за своя Музикален учител, освободил се някак в това летище. Но нейният Музикален учител никога не би носил часовник по този начин, а и косата на мъжа, тъмноруса, дълга и на вид влажна, беше пригладена назад от високото му чело. Не изглеждаше весел.