Уилям Гибсън - Идору

Той можеше да държи историята на Алисън Шайърс в съзнанието си като отделен обект, като подробен мащабен модел на нещо обикновено, но чудновато, осветено от силата на неговата съсредоточеност. Никога не бе я срещал или говорил с нея, но я познаваше според него по начин, по който никой никога не я е или не би я познавал. Съпрузите не познаваха жените си така, нито жените своите съпрузи. Сталкерите може да се стремяха да опознаят така обекта на тяхната мания, но никога не биха могли.

Докато една нощ се събуди след полунощ с пулсираща глава. Твърде топло — отново някаква повреда с климатика. Флорида. Синята фланелка, с която спеше, бе залепнала за гърба и раменете му. Какво ли прави тя сега?

Беше ли будна, гледайки бледите решетки от отразена на тавана светлина, слушайки „Ъпфул Групвайн“?

Кати подозираше, че той може и да превърта. Погледна ръцете си. Можеха да са на всеки друг. Гледаше ги, сякаш не бе ги виждал досега.

Спомни си за 5-СБ в сиропиталището. Вкусът му се усещаше още докато го инжектираха. Ръждясващ метал. Безвредното лекарство нямаше никакъв вкус.

Той стана. Кухненският ъгъл го засече и се пробуди. Вратата на хладилника се плъзна встрани. Самотно черно старо листо от маруля висеше от пластмасовата решетка на един от белите рафтове. Полупразна бутилка „Евиан“ — върху друг. Той сви ръцете си над марулята, внушавайки си да почувства някакво излъчване от нейното гниене, някаква недоловима живителна сила, частици от енергия, непозната на науката.

Алисън Шайърс щеше да се самоубие. Той знаеше, че го е видял. Видя го някак си в случайните данни, които тя създаваше, докато преминава леко през света от неща.

— Ехо — обади се хладилникът, — оставил си ме отворен.

Лани не каза нищо.

— Е, искаш ли вратата да е отворена, приятел? Знаеш, че това пречи на автоматичното размразяване…

— Млъкни! — Ръцете му се почувстваха по-добре. По-хладни.

Той остана там, докато ръцете му станаха съвсем студени, след това ги издърпа и натисна слепоочията си с връхчетата на пръстите си. Хладилникът използва тази възможност да се затвори без повече коментари.

Двайсет минути по-късно той беше в метрото на път към Холивуд. Бе сложил яке върху измачканата си тъмносиня малайзийска спална фланелка. Отделни фигури на станциите се размазваха настрани във вихъра на отминаващия влак.

— Не говорим за съзнателно решение в този случай? — Блекуел мачкаше остатъка от дясното си ухо.

— Не — отвърна Лани, — не знам какво си мислех, че правя.

— Опитвали сте се да я спасите. Момичето.

— Беше като изстрелване. От ластик. Като гравитация.

— Такова е усещането — каза Блекуел, — когато ти решаваш.

Някъде надолу по хълма след изхода на метростанция „Сънсет“ той подмина човек, поливащ ливадата си, правоъгълник може би два пъти колкото маса за билярд, осветен от лечебния блясък на близката улична лампа.

Лани видя как водата се събираше на капчици по идеално равните остриета от яркозелена пластмаса. Изкуствената ливада беше отделена от улицата с ограда от оксидирана стомана. Изправените решетки поддържаха лъскави намотки бодлива тел. Къщата на човека не беше много по-голяма от ливадата му, оцеляла от ден, когато този склон на хълма е бил покрит с бунгала и дървета. Имаше и други като това, скупчени между покритите с балкони разнообразни фасади на вили и жилищни кооперации, миниатюрни имоти от времето преди присъединяването на този регион към града. Лек аромат на портокали се носеше във въздуха, но той не можеше да ги види.

Поливащият вдигна поглед и Лани видя, че той беше сляп, очите му бяха скрити зад черните ромбчета на видеоклетки, свързани директно с очния нерв. Никога не знаеш какво гледат.

Лани продължи нататък, оставяйки това, което го водеше, каквото и да беше то, да си проправя път през спящите улици и беглия аромат на цъфтящо дърво. Далече в Санта Моника изпищяха спирачки.

Петнайсет минути по-късно той беше пред сградата на „фаунтън Авеню“. Пети етаж. 502.

Нодалната точка.

— Не искате да говорите за това?

Лани вдигна очи от празната си чаша и срещна погледа на Блекуел над масата.

— Наистина не съм казвал за това на никого — каза той и беше вярно.

— Да се разходим — предложи Блекуел и се изправи. Туловището му изглежда се надигна без усилие, сякаш беше параден балон с хелий. Лани се чудеше колко ли е часът, тук или в Ел Ей. Ямазаки се погрижи за сметката.