Уилям Гибсън - Идору

Дали пръстите й посиняваха под червената обвивка? Той погледна нагоре. В същото това разпознаване. Едната й буза беше изцапана с кръв.

— Недей — каза той.

— Спира.

Лани вече увиваше дясната й ръка, ролката тиксо висеше от зъбите му.

— Не уцелих артерията.

— Не мърдай — каза Лани и скочи, спъна се в собствените си крака и заби глава в нещо, което разпозна точно преди да си разбие носа като работа на редакторката на лампи. Килимът се подви и го шляпна игриво по лицето.

— Алисън…

Видя глезена й да отминава покрай него по посока на кухнята.

— Алисън, седни !

— Извинявай — стори му се да казва тя. И след това — изстрелът.

Блекуел повдигна рамене и въздъхна, издавайки звук, който Лани чу над движението по улицата. Очилата на Ямазаки бяха обагрени в трепкащи пастелни цветове, стените бяха покрити с неон, блясък, който може да засрами Вегас, всяка повърхност светеше и подскачаше.

Блекуел се беше втренчил в Лани.

— Насам — каза той накрая и сви зад един ъгъл в сравнително мрачно и смърдящо на урина място. Лани го последва, Ямазаки беше зад него. В далечния край на тесния проход те се озоваха в приказна страна.

Никакъв неон тук. Заобикаляше ги светлина от кулите над тях. Прости правоъгълници от бяло матирано стъкло с размерите на големи пощенски картички бяха изрисувани с черни идеограми, всеки знак обозначаваше малка постройка като някоя стара кабинка за къпане на забравен плаж. Скупчени плътно една до друга надолу от едната страна на павираната алея. Миниатюрните им фасади предполагаха приключила странична атракция на някой таен градски карнавал. Посребрен от годините кедър, омаслена хартия, рогозки; нищо, което да установи това място във времето, освен електрическите знаци.

Лани се опули. Улица, построена от лепрекони.

— Златната улица — каза Кийт Алан Блекуел.

Чиа слезе от самолета след Мериалис, която изпи няколко от тези витаминозни напитки и след това се затвори в една от тоалетните за двайсет минути, за да разчепка изкуствените си кичури и да си сложи червило и спирала. Чиа нямаше думи за резултата от това. Изглеждаше не толкова като Ашли Модайн Картър, колкото като нещо, върху което тя е спала.

Когато се изправи, Чиа имаше чувството, че трябва да заповядва на тялото си да извършва всяко необходимо движение. Крака, движете се!

Беше успяла да поспи малко. Опакова отново Сендбендърите си и ги прибра в чантата. Сега преместваше единия си крак пред другия, докато Мериалис се тътреше пред нея и поклащаше в своите бели каубойски ботуши по тясната пътека между седалките.

Отне им цяла вечност да излязат от самолета, но в крайна сметка дишаха въздуха на летището, под големи емблеми, добре познати на Чиа — всичките тези японски компании, и навсякъде беше претъпкано, и хорският поток се движеше в една посока.

— Ще декларираш ли нещо? — попита Мериалис до нея.

— Не — отвърна Чиа.

Мериалис пусна Чиа да мине първа през паспортната проверка. Чиа подаде на японския полицай паспорта си и „Кешфлоу“ кредитната карта, която Зона Роса накара Келси да осигури, защото това и бездруго беше нейна идея. На теория сумата в картата отговаряше на всички авоари на сиатълския орден, но Чиа подозираше, че Келси ще се навие да плати сметката за цялото нещо и вероятно дори няма да й пука.

Полицаят извади паспорта от процепа на гишето и й го подаде. Дори не се занимава да провери кредитната карта.

— Максимален престой две седмици — каза той и й кимна да продължи нататък.

Матираното стъкло се плъзна встрани, давайки й път. Тук беше претъпкано далеч повече от СийТак. Доста самолети трябва да са кацнали едновременно, за да има толкова много хора, чакащи багажа си. Тя се отмести встрани, за да направи път на малък робот, натоварен с куфари. Имаше мръсни розови гумени колела и големи очи като от анимационен филм, които се въртяха навъсено, докато си проправяше път през тълпата.

— Този път беше лесно — каза Мериалис зад нея. Чиа се обърна навреме, за да я види как си поема дълбоко дъх, задържа го и го пуска. Очите на Мериалис изглеждаха свити, като да имаше главоболие.

— Знаеш ли накъде трябва да тръгна, за да хвана влака? — попита Чиа. Тя имаше карта в Сендбендърите си, но не искаше да ги вади сега.

— Насам — каза Мериалис.

Чиа я последва с чанта под ръка, докато тя си проправяше път между хората. Излязоха пред конвейер, където разнокалибрени чанти се плъзгаха надолу по рампа, тупваха и се претъркаляха нататък.