Уилям Гибсън - Идору

Тя вече беше забавила движението си през града, сега крачеше нагоре по стъпалата на Риалто. Музикалният учител ходеше елегантно до нея с развявано от бриза палто с цвят на маджун.

— ДРНХ — каза той, подтикнат от нейния поглед. — Диатонично Разработване на Неизменна Хармония. Известна още като Мажорен Акорд с Низходяща Басова Линия. „Въздух в сол мажор“ на Бах, 1730. „По-бледа сянка от бяло“ на Прокол Харум, 1967.

Ако тя го погледнеше сега, щеше да чуе примерите му без посока и с точната сила на звука. След това — повече за ДРНХ и още примери. Макар да го бе взела за компания, не за лекция. Но лекциите бяха всичко, което съществуваше за него, освен изображенията му, които се състояха в това, че бе рус и добре сложен и носеше дрехите си по-красиво, отколкото кой да е човек би могъл някога. Той знаеше всичко, което можеше да се знае за музиката, и нищо повече.

Не знаеше колко дълго е била във Венеция при това си посещение. Все още харесваше точно тази минутка-преди-зазоряване, затова я настройваше по този начин.

— Знаеш ли нещо за японската музика? — попита тя.

— Кой стил по-точно?

— Който слушат хората.

— Популярна музика?

— Предполагам.

Той се поколеба, обърна се с ръце в джобовете на панталоните си и палтото му се отметна, разкривайки хастара.

— Можем да започнем с жанр, наречен енка — каза той, — макар да се съмнявам, че ще ти хареса.

Софтуерните агенти правеха това — научаваха какво харесваш.

— Корените на съвременния японски поп се появяват по-късно, с мащабното създаване на нещо, наречено „групови звуци“. Този феномен е бил свързан с подражаването, явно е комерсиален. Под влияние на западния поп — крайно разводнен. Много скучен и еднообразен.

— Но наистина ли имат певци, които не съществуват?

— Певците-фантоми — отвърна той, докато изкачваха гърбицата на моста. — Идору . Някои от тях са чудовищно популярни.

— Самоубивали ли са се хора заради тях?

— Не знам. Възможно е да са го правили, предполагам.

— А женели ли са се?

— Не ми е известно.

— Ами Рей Тоеи? — Тя се почуди дали така се произнася.

— Опасявам се, че не знам нищо за нея — каза той с леко потрепване, което се появяваше, когато го питаш за музика, излязла след него. Това винаги караше Чиа да го съжалява, макар да знаеше, че е нелепо.

— Няма значение — каза тя и затвори очи.

Свали си очилата.

След посещението във Венеция самолетът изглеждаше още по-нисък и тесен — клаустрофобична тръба, натъпкана със седалки и хора.

Блондинката беше будна и я гледаше. Сега приличаше далеч по-малко на Ашли Модайн Картър — без повечето от грима си. Лицето й беше само на сантиметри.

Тогава тя се усмихна. Беше бавна, променяща се усмивка, сякаш минаваше през различни фази, всяка ръководена от притеснение или колебание.

— Харесва ми компютърът ти — започна тя. — Изглежда така, като че ли е направен от индийци или нещо такова.

Чиа сведе очи към своите Сендбендъри. Изключи червеното копче.

— Корал — каза тя. — Тези са тюркоаз. А тези, които изглеждат като слонова кост, са ядката на някакъв орех. Възстановими са.

— Останалото е сребро?

— Алуминий — обясни тя. — Топят стари захвърлени на плажа кутии, които изравят от пясъка. Тези панели са микарта. Това е лен с колофон в него.

— Не знаех, че индийците могат да правят компютри — каза жената и посегна към извития ръб на Сендбендърите. Гласът й беше нерешителен и слаб като на дете. Нокътят на пръста, който докосна нейните Сендбендъри, беше яркочервен, японският лак беше издраскан и нащърбен. Пръстът потръпна, след това се отдръпна.

— Пих прекалено много. В тях имаше и текила. Еди й казва „Витамин Т“. Не бях зле , нали?

Чиа поклати глава.

— Не мога винаги да си спомням дали съм била зле.

— Знаеш ли колко още има до Токио? — попита Чиа. Единственото, което можеше да измисли.

— Близо девет часа — отвърна блондинката и въздъхна. — По-ниските от скоростта на звука самолети са скапана работа, нали? Еди ми беше направил резервация за свръхзвуков, в бизнес класа, но после каза, че нещо се объркало с билета. Еди взема всички билети от това място в Осака. Веднъж пътувахме с „Еър Франс“, първа класа. Седалката ти става на легло и те покриват с юрганче. И имат отворен бар ето там, и просто оставят бутилките отвън, и шампанско, и най-добрата храна.

Споменът изглежда не я развесели.

— И ти дават парфюм и грим в оригиналните им опаковки, от „Хермес“. От естествена кожа. Защо отиваш в Токио?