Уилям Гибсън - Идору

— И това ще мине.

Още една глътка. Той погледна Чиа изпод козирката на шапката си. Буквите на надписа бяха от типа, който използваха в търговските центрове, когато искаха да те накарат да си мислиш, че мястото е с традиции.

— Това е Чиа — каза Мериалис, — срещнах я на СийТак. — Чиа отбеляза, че тя не спомена за срещата им в самолета. Което й напомни за онази работа с ДНК пробата и изкуствените кичури.

— Радвам се да чуя, че все още съществува — каза мъжът. — Това означава, че има изход от тия фъшкии.

— Хайде, Калвин, знаеш, че обичаш Токио.

— Да бе. Имах жилище в Редмънд с баня, голяма колкото апартамента ми тук, а дори не беше голяма баня. Имам предвид, че имаше душ. Без вана или нещо подобно.

Чиа погледна към екраните зад него. Имаше много хора на тях, но тя не можеше да каже какво правят.

— Изглежда вечерта е добра — каза Мериалис, докато проучваше мониторите.

— Горе-долу — отвърна той. — Не е кой знае какво.

— Престани да говориш така. Ще имаш мен на разположение.

Калвин се усмихна:

— Е, ти си добро опитно момиче, нали, Мериалис?

— Извинете — обади се Чиа, — може ли да използвам дейтапорт?

— Има един в офиса на Еди — отговори й Мериалис, — но той вероятно говори по телефона сега. Защо не отидеш до тоалетната, ей там — тя посочи друга врата, затворена, — и не се измиеш. Изглеждаш малко мърляво. После Еди ще е готов и ти ще можеш да се обадиш на приятелката си.

В тоалетната имаше стара стоманена мивка и чисто нова, сложно изглеждаща тоалетна чиния с поне дузина копчета над казанчето. Последните бяха надписани на японски. Полимерната седалка леко се сви, поемайки тежестта й, и тя едва не подскочи. Няма проблем, успокои се тя, просто чужда технология. Когато свърши, избра напосоки един от бутоните, който задейства тънка струя топла, ароматизирана вода, която я стресна и накара да се отдръпне. Тя избърса очи с опакото на ръката си, след което застана отстрани и избра друг бутон. Този изглежда свърши работата — вода обля гърнето с реактивен звук, който й напомни за пътуването в самолета.

Докато си миеше ръцете и лицето на, за щастие, обикновената мивка, използвайки бледосин течен сапун от дозатор с помпичка, оформен като едноок динозавър, тя чу как водата спря и тоалетната започна да издава друг звук. Обърна се и видя обръч от възморава светлина, трепкащ някъде под седалката на гърнето. Предположи, че е ултравиолетова — за стерилизация.

На стената имаше плакат на Дуковете на Взрива, тази противна умопобъркваща метъл група. Бяха изпотени, с бели очи и се хилеха, а на барабаниста му липсваха предните зъби. Беше написан на японски. Тя се зачуди защо някой в Япония би се заинтересувал от тях, понеже групи като Дуковете пееха само за омраза към всичко, което не отговаряше на тяхната представа за американското. Но Келси, която често бе ходила в Япония с баща си, беше казала, че никога не знаеш как биха реагирали японците, на каквото и да е.

В тоалетната нямаше нищо, с което човек да си избърше ръцете. Тя извади една фланелка от чантата си и я използва за тази цел, макар че не свърши кой знае каква работа. Докато клечеше и натъпкваше фланелката обратно, тя забеляза крайчеца на нещо, което не разпозна, и тогава Калвин рязко отвори вратата зад нея.

— Извинявай — каза той.

— Няма проблем — отговори Чиа и издърпа ципа на чантата.

— Има — отвърна той, погледна през рамо и пак към нея. — Наистина ли срещна Мериалис на СийТак?

— В самолета — поправи го Чиа.

— Не си забъркана?

Чиа се изправи, от което й се зави свят.

— Забъркана в какво?

Той я погледна изпод козирката на черната шапка.

— Тогава наистина трябва да се махнеш оттук. Имам предвид веднага.

— Защо? — попита Чиа, макар че това въобще не й се стори лоша идея.

— Не ти трябва да знаеш.

Някъде зад него се чу трясък. Той трепна.

— Всичко е наред. Тя просто хвърля разни неща. Още не са станали сериозни. Хайде.

Той сграбчи чантата й за презрамката и я вдигна. Вървеше бързо и на нея й се наложи да се затича, за да го стигне. Минаха край офиса на Еди и редицата от монитори (стори й се, че видя хора с каубойски шапки, които танцуват, но не беше сигурна).

Калвин шляпна с ръка сензора на вратата на асансьора.

— Ще те свали до гаража — каза той, а от офиса на Еди продължаваше да се чува шум от трошене на стъкла. — Вляво, на около шест метра, има друг асансьор. Не минавай през фоайето, имаме камери там. Най-долният бутон е за метрото. Качи се на някой влак. — Подаде й чантата.