Уилям Гибсън - Идору

Мицуко слезе долу и се върна с чайник и затворена, разделена на части кутия, в която имаше калифорнийско руло и комбинация от разни странни неща. Благодарна, че поне калифорнийското руло й беше познато, Чиа изяде всичко с изключение на някаква оранжева гадост от морски таралеж. Мицуко я поздрави за умението й да борави с пръчици. Чиа отвърна, че е от Сиатъл, а хората там често използват пръчици.

После и двете сложиха безжични шлемове, прикрепящи се на ушите. Като цяло преводът беше безпроблемен, освен в случаите, когато Мицуко използваше твърде нов японски жаргон или Чиа вмъкваше английски думи, които знаеше, но не можеше да произнесе.

Чиа искаше да я попита за Рез и онази идору, но те все зачепкваха други теми. След това тя заспа, както седеше на пода с кръстосани крака и Мицуко трябва да я е изтъркаляла върху малък твърд футонен дюшек, който бе извадила от някъде, защото върху това се събуди Чиа три часа по-късно.

В тесния прозорец на стаята се виждаше сребриста дъждовна светлина.

Мицуко се появи с друг чайник и каза нещо на японски. Чиа намери слушалката и си я сложи.

— Трябва да си била много изтощена — преведе слушалката. След това Мицуко каза, че този ден няма да ходи на училище, за да бъде с Чиа.

Пиха почти безцветния чай в малки грапави порцеланови чаши. Мицуко обясни, че живее тук заедно с баща си, майка си и брат си Масахико. Майка й я нямаше, гостуваше на свой близък роднина в Киото. Мицуко каза, че там е много красиво и Чиа задължително трябва да отиде.

— Тук съм от името на ордена — отвърна Чиа, — не мога да ходя на туристически обиколки. Има неща, които трябва да открия.

— Разбирам.

— Значи е вярно? Наистина ли Рез иска да се ожени за софтуерен агент?

Мицуко се почувства неловко:

— Аз съм общественият секретар — отговори тя, — затова трябва да говориш първо с Хироми Огава.

— Коя е тя?

— Хироми е президент на ордена ни.

— Добре — каза Чиа, — кога ще говоря с нея?

— Изграждаме сайт за разговора. Скоро ще бъде готов. — Тя все още се чувстваше неловко.

Чиа реши да смени темата:

— Какъв е брат ти? На колко години е?

— На седемнайсет — отвърна Мицуко. — Той е „патологичен-техно-фетишист-с-недостиг-на-социални-контакти“. — Това последното бе изнизано като една дума, за да означи понятие, което подложи на изпитание речника на слушалките. Чиа се почуди закратко дали няма да е по-добре да го прекара през Сендбендърите, чиито преводачески функции се ъпдейтваха автоматично всеки път, когато се логваше.

— Какво?

— Отаку — произнесе отчетливо на японски Мицуко. Преводът отново избълва нескопосаната броеница от думи.

— О… — започна Чиа, — и ние имаме такива. Това е момчешка работа, нали? Отаку момчетата в последното ми училище бяха такива — изкуствени момичета, военни симулации и незначителни неща. Отделяха много време на тях. — Тя гледаше как Мицуко изслушва превода.

— Да — отговори тя, — но ти казваш, че са ходели на училище. Нашите не ходят на училище. Те вземат изпитите си он-лайн, а това е лошо, защото лесно преписват. След това ги проверяват и по-късно ги хващат и късат, но на тях не им пука. Това е обществен проблем.

— И брат ти е един от тях?

— Да. Живее в Забраненият град.

— Къде?

— Мулти-юзър домейн. Това е неговата мания. Като наркотик. Има стая тук. Рядко я напуска. През цялото време, докато е буден, е в Забраненият град. И мечтите му са там, струва ми се.

Чиа се опита да добие по-пълна представа за Хироми Огава преди обедната среща, но информацията бе объркана. Беше по-голяма, на седемнайсет (колкото Зона Роса) и беше в клуба поне от пет години. Вероятно имаше наднормено тегло (макар че това бе възприето посредством междукултурния момичешки код, не открито) и си падаше по сложния графичен дизайн. Но като цяло Чиа продължаваше да върви против чувството на Мицуко за дълг към нейния орден, за нейната собствена длъжност и за тази на Хироми. Чиа мразеше клубната политика и започваше да подозира, че тук могат да й създадат сериозен проблем.

Мицуко извади компютъра си. Беше от онези леки и прозрачни корейски изработки, които приличат на плоска чанта от чисто бяло желе с един куп разноцветни джаджи вътре. Чиа отвори чантата си и извади Сендбендърите.

— Какво е това? — попита Мицуко.

— Компютърът ми.

Мицуко явно беше впечатлена.

— От „Харли-Дейвидсън“ ли е?

— Направен е от Сендбендърите — обясни Чиа, докато търсеше очилата и ръкавиците. — Това е комуна, живееща на брега на Орегон. Правят такива, а също и софтуер.