Мишел Гримо - Народът на моретата

Имаше фини позлатени сандали. Градските ботуши й стискаха и Цила побърза да ги събуе. Със сандалите щеше да й олекне! Тя ги нахлузи и огледа краката си. Не остана очарована: пред очите й бяха фините бледи нозе с изпилени и лакирани нокти на жената, която беше заловила. Нейните — възлести, широки, с разперени пръсти — принадлежаха на момиче от пустинята и веднага я издаваха! Докато гледаше краката си, Цила си спомни, че безименните мият тялото си много по-често от номадите, на които липсва вода, за да го сторят. Девойката стана с въздишка и се разсъблече, очаквайки със страх нови изпитания.

Банята се оказа лесна за манипулиране и без изненади. Това, което баща й бе инсталирал в чергилото, не бе по-различно… Като изключим честия недостиг на вода.

Цила нахлузи лека блестяща туника, обу фините ботушки, подреди косите си в шлем от гравирано сребро и реши, че е готова да се появи в града. Първо: да се смеси с безименните и да разбере къде са отведени скитниците.

На администратора Цила храбро заяви:

— Ще разгледам купола!

— Вашия глисер ли ще желаете, или предпочитате…

— Да, да! — побърза да го прекъсне девойката. — Предпочитам да вървя пеш!

Човекът я погледна с разширени от учудване очи, после смутено се засмя.

— Не разбрах шегата ви!

Цила се досети, че е направила груба грешка, и припряно отвърна:

— Разбира се, че искам глисер за разходка!

— Искате да кажете транспорт от хотела по определен маршрут?

— Точно така…

Това беше малка открита машина, програмирана за два маршрута — един дълъг и един къс, която, след като свърши обиколката, се завръща автоматично в хотела. Имаше километраж и опростено табло за ръчно управление. На пода — някакъв лост, чието предназначение убягваше на Цила… Тя предпочете дългия маршрут и потегли веднага, бързайки да се изплъзне от изненадания и леко недоверчив поглед на хотелския служител.

Градът я погълна незабавно. За щастие, машината знаеше пътя си; Цила можа да затвори очи, да се овладее и да запази хладнокръвие. Широк беше този свят! Но за разлика от пустинята, чиято широта означаваше свобода, тук гигантизмът я задушаваше. От земята до върха на огромните сгради имаше шестдесет нива, всяко от което си беше истински град с пътища, павилиони, градини, със свой собствен живот.

Но какъв град! Където и да се спре погледът — само тунели, високи стени, главозамайващи рампи, блестящи и твърди повърхнини, които и симетрично разположените квадрати зеленина не успяваха да смекчат. И тази вселена беше населена само с безброй машини — хвърчащи или плъзгащи се от едно ниво на друго. Никакви хора не се виждаха. Високо горе, много надалеч, светещият купол покриваше този свят, неизлечимо ограничен вътре в себе си.

Преди много векове куполите бяха построени, за да запазят градовете от атомните бомби. Непрестанно разрастващи се, градовете накрая се съединиха и малките куполи се сляха. Тези огромни агломерации тъй изчерпиха ресурсите на земното кълбо, че го превърнаха в пустиня. Но след като опасността от война отмина, куполите — вече градове във вечна пролет, ги изолираха завинаги от зноя и бурите на пустинята.

Машината на Цила се изкачваше непрестанно и като стигна високите нива, тя видя първите жилища на патрициите, потънали в зеленината на висящите градини, заобиколени с тераси, фонтани… Тогава Цила разбра, че тези хубави жилища и нейният хотел бяха близко само на картата. Едните се простираха величествено в горните, докато другият се губеше в долните нива. Когато навлезе в царството на господарите на този свят, девойката изтръпна в нова тревога… Там сигурно имаше сто пъти повече роботи — детективи, пазачи и полицаи, отколкото където и да било под куполите…

Синя сигнална лампичка запремигва. Чиновникът от Службата за безопасност се прозя дълго, после отвори преградката на пневматичната поща. Пак пакети и перфокарти! Той ги взе и ги постави в ЕИМ. Бели — за постоянните жители, розови — за гостите от женски, сини — за гостите от мъжки пол…

Натисна бутона…

„Колко досадно е всичко това! И все пак!… Все пак и за мен остава да правя нещо! За щастие, добрият ни стар купол не е на върха на прогреса!“

…Някакъв сигнал започна да трепти изведнъж в ЕИМ. Смаян, той измина няколкото крачки, които го деляха от джоба на отказите.

„Възможно ли е да става нещо?“

Една розова перфокарта току-що бе изхвърлена. Чиновникът бързо дешифрира самоличността на титулярката: