Мишел Гримо - Народът на моретата

— Игал, Марко и ти, Ло! Елате! Имам нужда от помощ само докато пленя глисера.

В очите им прочете, че са готови да я последват. Дали заради Съвета се колебаеха? Дисциплината не е най-голямата добродетел на номадите! Опасността и трудността да оцелееш в пустинята ги обединяваха, но повече от всичко те обичаха онази горчива свобода. Тогава? Ако радостта да се бият ги беше вече пленила, защо се колебаеха още и се вслушваха внимателно в доводите на Зорги? Изведнъж разбра.

— Слушайте, зная какво ви спира! Семействата ви ще бъдат лишени от помощ и от коне през тези три дни… Баща ти е стар, Марко… Имаш жена, Ло. Майка ми ще остане сама може би доста дълго време. Давам ви една трета от нашия фураж и две овце за Марко и Ло. Не повече — майка ми ще има да храни още три коня, като се върнете.

Свита в тъмното, Хан смръщи лице. Ако приемеха, тя и Цила ставаха пълни бедняци!

„Но какво значение, щом Ксуан ще се спаси!“

— А оръжие? — попита Ло.

— Давам ви това, защото справедливо е семействата ви да не страдат от вашето отсъствие. Не ви купувам!

Ло се изчерви и махна примирително с ръка. Зорги смръщи вежди. Щяха да заминат, нищо не можеше да стори. Лошо ли беше? Главатарят на номадите си мислеше, че и той би участвувал в приключението. Но не можеше свободно да действува и да разполага със себе си. С течение на годините отговорността му се бе увеличила. И все пак! В краткия си живот, вечно заети с отбраната и съществованието си, скитниците никога не бяха рискували да нападнат безименните в дома им. Предложението на Цила се оказа съблазнително!

Опиянени от простора, тримата номади бяха пришпорили в галоп тежките си коне. Бяха вече само тъмно петно, което с всеки миг се стапяше в трептящия хоризонт. Може би щяха да почакат Цила — да отдъхнат заедно по обяд. По-вероятно беше да яздят до вечерта, без да стъпят на земята, и тя щеше да ги намери строполени до някой мизерен огън от сухи храсти.

Цила познаваше добре това прекрасно безгрижие, което ги тласкаше напред в пустинята, полузабравили племето, а може би и целта… Тя самата го бе почувствувала, когато след седмици търпение подир чергилата следваше брат си в някоя луда препусканица.

Но днес нямаше лудост в нея. Тя напредваше с твърдата стъпка на Сукама, а собственият й кон я следваше, натоварен с припаси.

Пустинята и изтощителният ход на огромните коне! За последен път може би!

Широки полета от изсъхнали треви се вълнуваха под вятъра, а далеч на изток на светлото небе се открояваше един хаос от сиви скали като руините на някакъв призрачен град… Въздухът беше свеж, свободната земя беше нейна, принадлежеше й така, както никога нямаше да принадлежи на безименните, въпреки смазващата им мощ! С ужасните тропически урагани, които я бяха хвърляли умираща на безплодната земя, с изгарящото слънце, от което гърлото й пресъхваше и устните й се подуваха, със снежните бури, със страха и радостта, тя беше дъщеря на земята!

Цила вдигна очи към небето. Високо, високо тя забеляза блестящите точки на космическите совалки.

„Те построиха големи кораби, за да сноват между планетите. Открай време се опитват да се откъснат от слънчевата система, но остават в плен на една земя, която не познават! Те живеят като корабокрушенци в един свят, който биха желали да е временен. Татко имаше право: те са победени, надвити от съдбата! Един ден пустинята ще влезе в куполите им и от блатата до хоризонта всичко ще бъде наше. И тогава ще има добра плячка за племената!“

Тази вечер имаше пълнолуние, въздухът беше свеж и те забелязаха малките светещи дискове на селенитовия град. Разбраха безпомощността си и страхът, тяхната стара дружка, се настани на бивак…

Трета вечер. Дъжд. Цила сложи отново шлема си и уви пушките в намаслена кожа, за да ги предпази от дъжда. На три метра не се виждаше. Капките шибаха лицето й с необикновена сила. Водата залепваше дрехите за тялото й, стичаше се по краката и бавно пълнеше ботушите й. Цила не се и мъчеше да се скрие. Поройният дъжд е приятел на номадите — онзи дъжд, който пълни блатата и оставя зад себе си нежна рядка тревица…

Всичко трая два часа и изведнъж спря. В облачното небе се отвориха грамадни процепи, през които удари слънцето. Пустинята мяташе красиви отблясъци. Воал от изпарения се вдигаше към хоризонта. На всяка крачка изпод копитата на Сукама пръсваха снопове вода. Цила забеляза далеч пред себе си тримата мъже, които я очакваха. Пусна конете си в галоп.

— Какво става?