Мишел Гримо: Народът на моретата

Два часа след съгледвачите стадото се появи в далечината; следваха го покритите каруци. Те се наредиха в широк кръг, сред който се настаниха хората, овцете и козите. Всички бяха изморени, но денят не беше отишъл напразно. Сутринта се натъкнаха на руини с богата плячка: чудновати предмети, повечето непознати, антични консервени кутии, които, ако не бяха повредени, щяха да бъдат много ценни, и цяла реколта жито, затворено в метални бидони.

Единствено изчезването на Ксуан само помрачаваше общата радост. Ксуан беше научил и знаеше толкова неща, че благодарение на него племето живееше далеч по-добре от другите скитници.

Именно той беше превърнал едно от чергилата в парник, където растеше гигантски лишей — основната храна на племето. Пак той беше измайсторил акумулатори за слънчева енергия, да ги топли и да им свети. Безименният — неговият баща — му беше предал част от знанията на куполите, а той ги бе поставил в служба на номадите.

Зорги влезе в каруцата и се смути от сцената, на която стана свидетел. Цила хлипаше на рамото на майка си, която като всяка истинска номадка плачеше с неподвижно каменно лице.

Зорги шумно се покашля, за да съобщи за себе си.

— Цила! Конят на брат ти току-що пристигна без ездача си!

Двете жени се изправиха. По грубото лице на майката се появи нервен тик. С блеснали в сълзи очи Цила викна:

— Сукама не би изоставил Ксуан жив! Или е мъртъв, или безименните са го отвлекли!

— Мисля, че е бил отвлечен — каза мрачно Зорги. — Вулф също се върна. Ако Ксуан беше умрял, той щеше да остане при тялото му…

— Благодаря, че ме предупреди, Зорги, но какво ще стане с нас без брат ми?

— Ще събера Съвета и ще поговорим.

В нощта, оттеглил се на тишина, Съветът се готвеше да заседава около огън от сухи изпражнения и слама. С натежало сърце Цила се отправи натам.

Седна до Зорги и обсъждането започна с кратко изложение на главатаря на номадите:

— Конят и кучето на Ксуан се върнаха без стопанина си. Те пристигнаха от север и по умората им може да се съди, че идат отдалече…

— Трябва да се е въртял много около куполите! — каза една жена.

— Като Ито преди година! — добави друга.

— Ито не го търсихме толкова много! — забеляза сурово един старец.

— Никого не сме търсили тъй дълго! — отсече Зорги. — Но и никой не е бил тъй нужен както Ксуан…

Одобрителен шепот се надигна и старецът тъжно поклати глава.

— Всички съжаляваме за сина ти, Арко! И още жалим…

Цила използва момента да атакува:

— Искам търсенето да продължи! Трябва да намерим Ксуан!

Чуха се учудени гласове, а после Зорги отговори:

— Разбираме мъката ти, Цила. И нашата не е малка. Но какво можем да направим? Да продължим, значи да рискуваме племето! Брат ти не би искал това!

— Кой говори за цялото племе? — отвърна Цила с жар. — Ако само трима или четирима ме придружат, сама ще вляза в куполите и ще намеря Ксуан…

Викнаха възмутено:

— Невъзможно! Ще ги хванат! Роботите ще ги убият!

— Почакайте! Оставете ме да обясня! — помоли Цила.

С един жест само Зорги ги накара да млъкнат и момичето заговори:

— Баща ми имаше план на южните куполи и на достъпа до тях. Току-що ги прегледах… Между външните куполи има непрестанно движение на частни глисери. В някои часове и по-точно вечер това движение става толкова голямо, че за да облекчат градските порти, цели потоци от превозни средства заобикалят през пустинята — понякога навлизат с по десет километра навътре и там изчакват. Макар че никой номад не се е приближавал тъй близко до куполите, без да изчезне, смятам, че една малка съобразителна група ще успее, ако действува предпазливо. И после, такива опити не е имало и безименните едва ли са нащрек!

— Добре! Приемам, че си се доближила до колоната глисери… А после?

— А после, Зорги, ето какво! Изчакваме някой отделен глисер, последния, превземаме го — знам как да се справя — сядам на мястото на безименния… Другите се връщат в племето!

— Едва ли ще влезеш жива в куполите, и ако все пак успееш, да намериш Ксуан и да излезеш…

— Каквито и да са шансовете да изляза оттам, готова съм да опитам всичко, за да доведа Ксуан! Ако не искате да ми помогнете, ще отида сама!

— Това е самоубийство!

— Цила е полудяла!

Въпреки не дотам окуражителните викове, девойката почувствува, че смелият й проект съблазни някои от номадите и неколцина от най-будните младежи я слушаха с интерес. Един реванш над безименните, колкото и малък да е той, не е за пренебрегване. Цила се обърна към тях: