Мишел Гримо - Народът на моретата

Игал смъкна шлема си и се отдалечи. Четвърт час по-късно той се върна с лазера. Надир накара всички да се отдръпнат и започна бавно да прерязва всички пилоти на жилището. Светещият лъч правеше чудеса, но много скоро водата се размъти от голям облак пушек и пара. Плувнал в пот, Надир започна трудно да диша… Маската му се изпоти отвътре. Най-накрая, задъхан, заслепен, той трябваше да се оттегли в някой по-чист слой.

Когато мътилката се разсея, младият човек можа да установи, че половината от бетонните пилоти бяха прерязани. Отново започна атаката…

Задушаваше се и се примири с мисълта, че трябва пак да прекъсне, когато и последният пилот отстъпи с ужасно пращене! Като огромна шамандура модулът потегли с въртене нагоре, теглен назад от захранващи кабели и меки тръбопроводи.

„Господи! — сепна се Надир. — Електрическите кабели! Забравих за тях! Ако се откъснат, ще се взривим всички! Дано само въздухът излезе навреме…“

Но пълният с въздух модул продължаваше да се издига, теглейки последните връзки и без това опнати до скъсване… Тогава влудяващо бавно жилището започна да се накланя… От шлюза бликна тънка газова струя, която се увеличи след няколко секунди, после, в серия от странни експлозии излетяха огромни мехури, образувайки ударни вълни, които заблъскаха присъствуващите…

Неудържимо тласкани навън, обитателите на модула се мятаха, разтърсвани от резки трусове… Заварени без шлемове, те не бяха успели да променят навреме дишането си и започнаха да се давят! С върховно усилие на волята двама мъже успяха все пак да овладеят дробовете си и с изхвръкнали от орбитите очи и стиснати устни изчезнаха, олюлявайки се!

Част от присъствуващите се притекоха на помощ на останалите, а в това време няколко силни работници бързо отпратиха наводнената къща на дъното.

Положена на един диван, Цила идваше в съзнание. Мека хладна ръка галеше челото й. Отвори очи и срещна усмивката на Надир.

— Какво стана! Отначало модулът се превърна в асансьор, после… водата!

Арп се наведе през рамото на Надир и радостно заяви:

— Конски лек! Идеята е на Надир…

Следната нощ Арп дойде у тях да ги предупреди.

— Золния е уредила всичко! Тръгвате утре призори с екип от ловци на акули. Шеф на екипа е Олаф от нашата организация. Ще ви пусне в открито море възможно най-близо до една хижа. Там ще намерите водач. Не изпускайте срещата! Човекът, който ви чака, ще има грижата да обезвреди червените ви пазачи. Тъй като тези проклети сфери стоят винаги извън обсега на работника, когото следят, трудно могат да бъдат унищожени… Освен това ще ми се специалист да го свърши. Като излизате от яла на пастирите, не губете време: и най-малкото преместване на сферите се следи от Контролния център на безименните, а освен това те са снабдени с различни устройства за самовзривяване…

Арп прекъсна, за да разгърне пластмасова карта…

— Ето пътя, по който трябва да се движите, когато останете сами… Ще можете спокойно да го разгледате в колата. Ако за нещастие не успеете да избягате, унищожете я. Виждате тук зеления найлонов конец. Дръпвате, откъсвате го от вътъка — и започва ускорен процес на разпадане… След две минути всяка молекула от тази карта ще отиде във водата! Добре! Е, мисля, че ви казах най-главното… Олаф ще ви обясни и други тънкости, когато му дойде времето! На добър час, деца, и мислете понякога за нас, когато излезете на свобода…

— Но, Арп — започна Цила развълнувано, — защо не дойдете с нас?

— За съжаление, няма достатъчно място за всички — в последните месеци населението на нашия град доста се увеличи! А и трябва да се следи за нелегалната мрежа. Без нея не бихте могли тъй лесно да тръгнете!

— Как се казва градът! Номер 1?

— О, Надир!

— „Обновление“ е градът. Пожелавам ви да стигнете до там без неприятности!

Подводната талига се носеше бързо по пясъчното дъно. Олаф току-що бе включил на голяма скорост. Вече две седмици, откак напусна лагера, и сега се влачеше на гъсеници поради неправилния скалист терен. От предната част на машината се откриваше панорамна гледка. Седнали до Олаф, Надир и Цила й се любуваха прехласнати. Те откриваха волното море и безбройните му прелести. Край тях малки блестящи рибки се стрелваха от храстите.

Свикнала от малка на всякакви лишения, Цила като истинска номадка знаеше точно да прецени и най-малкото, което можеше да послужи за храна. Това изобилие тук я смайваше…

— Надир, мисля, че започвам да разбирам за какво ни говореше Арп!