Хедър Греъм - Ондин

— За какво? Нали чу, че не бива да я докосваме.

— И защо не? Тя е омъжена жена, значи не е девица. Сигурно са я дали на някакъв стар, грозен лорд и би могла да оцени удоволствието, което ще й доставя.

— Ти? — изръмжа презрително Джош. — Не ме карай да се смея!

— Никой няма да узнае.

— Напротив, онзи, дето ни плаща, веднага ще разбере какво си сторил. Или ще се наложи да й прережеш гласните струни, за да мълчи, а това никак няма да му хареса. Нали ни каза, че я иска недокосната!

— Но аз няма да й сторя нищо лошо.

Едра ръка помилва гърдите на Ондин. Тя не можа да се сдържи и изпищя. Отвори очи и се озова срещу грозно лице с ухилена голяма уста, пълна с пожълтели зъби. Мъжът се наведе над нея и вонята от устата му я замая.

— Остави я на мира, глупако! — заповяда Джош, който беше по-възрастен и очевидно по-разумен от другаря си.

Другият мъж само се изсмя и се наведе още повече над нея с намерението да я целуна. Ръцете на Ондин бяха вързани, но краката й бяха свободни. Тя сви колене и светкавично заби тока на обувката си в слабините на нападателя.

— Вещица! — изрева ядно мъжът, отдръпна се назад и приклекна от болка. — Дамата се смята за много изискана и не иска да си има работа с прост мъж като мен. Сега ще я науча да се държи прилично…

Джош го сграбчи за рамото и го повлече към вратата.

— Нищо няма да направиш! Парите не са твои, а на всички ни. Да не мислиш, че заради теб ще се откажем от толкова злато? — Той избута другаря си навън, после се обърна към Ондин.

— Къде съм? — попита тя. — За какви пари говорите? Освободете ме и ще ви платя много повече.

Вместо да отговори, той й обърна гръб и отиде до масата.

— Моля ви! — прошепна Ондин. — Аз съм графиня на Норт Ламбрия и…

— Вие сте само курвата на един богаташ и нищо повече, драга моя. — Когато се обърна, тя видя в ръката му напоената кърпа.

— Не! — изпищя тя.

— За съжаление не може другояче. Създавате ни много ядове, момиче.

Ондин се опита да го ритне, но не успя. Мъжът притисна кърпата към устните й и тя отчаяно се опита да поеме въздух. Скоро потъна отново в черен мрак.

Когато Ан изпищя, Уоруик забеляза, че ръката на Ондин вече не се опира на неговата. Ала викът прикова вниманието му. Той се огледа за ранени и извади меча си.

Докато Ан се гърчеше на земята и пищеше, Джъстин забеляза, че Ондин е изчезнала. Той си проправи път през множеството, викайки името й, но напразно. След това една млада жена, която продаваше сладкиши, му разказа, че е видяла мъж с някакъв странен, тежък вързоп, който тичал към пътя. Джейк, който беше тръгнал след младия господар, пое шумно въздух и си припомни, че някакви търговци споменали кола със стоки. Тя трябвало да тръгне към пристанището, чакал я кораб на име „Мериан“ — и била натоварена с одеяла, в които лесно можеше да се увие млада жена.

Полудял от страх и ужас, Уоруик се втурна към коня си, но Джъстин го принуди да изчака, докато винаги готовият за приключения Бъкингам и приятелите му се съберат за общо преследване. Скоро десетина мъже възседнаха най-бързите коне и се впуснаха след похитителите.

Хардгрейв държеше Ан в прегръдките си и се преструваше, че я успокоява след въображаемото нападение.

— Побързай! — пошепна му тя. — Трябва да тръгнеш с преследвачите!

— А ако онази мръсна свиня, на която платихме, познае лицето ми?

— Само един човек те е виждал и това е капитанът на кораба. Затова трябва да се присъединиш към преследвачите. Ако Уоруик научи, че колата е тръгнала към пристанището, той ще направи всичко възможно и невъзможно някой от моряците да издаде кой му е платил за отвличането. Капитанът те познава, затова трябва да го убиеш. Да не искаш и двамата да се озовем в Тауър?

Уоруик и другарите му препускаха като вятъра. Прекосиха града, минаха покрай зелени долини и хълмове, покрай засети ниви и стада овце.

Най-после стигнаха пристанището.

— Виждам „Мериан“! — извика Джъстин. — Ей там, между рибарските лодки! Екипажът тъкмо развързва въжетата!

— По-бързо! — изрева Бъкингам и ездачите препуснаха в лудешки галоп по калдъръма. Пешеходците се разкрещяха, всеки бързаше да се скрие на сигурно място. Няколко коли, натоварени с плодове и зеленчуци, се преобърнаха. Разлаяха се кучета.

Когато Уоруик дръпна юздите и скочи от коня си, той забеляза до себе си Хардгрейв, който размахваше войнствено меча си.

— Спрете, момчета! — извика Джъстин. — В името на краля! Капитане на „Мериан“, свийте платната!