Хедър Греъм - Ондин

— Сега вече няма връщане — проговори тихо той и Ондин отчаяно си пожела мъжът й да беше излязъл или да беше разрушил щастието й с жестоки слова. Тя обичаше всичко в него — златнокафявите очи, своенравната брадичка, гордостта му, небрежната поза, нежната усмивка.

— Не — пошепна в отговор тя. — Сега вече не.

Уоруик стана и пристъпи към прозореца, без да я изпуска от очи.

— Бях в гробницата.

Тонът му не й хареса.

— И?

— Всичко беше в пълен ред. Ковчегът на Женевиев беше затворен, не намерих нито демонска маска, нито закривени животински нокти.

Дали не я обвиняваше, че си е измислила страшната сцена? Тя седна в леглото и смръщи чело.

— Казвам ти, че в параклиса влезе чудовище с тъмна наметка и дълги, извити нокти. Наистина ли се съмняваш в думите ми, Чатъм? Това е абсурдно! Да не мислиш, че съм влязла за удоволствие в онзи студен, влажен тунел? Като си помисля само как тичах като луда между плъхове и мишки и грамадни паяци!

— Не, Ондин, не се съмнявам в нито една твоя дума. Искам само да се уверя още веднъж. Защото Женевиев… понякога забелязвах, че фантазира.

С каква нежност произнесе името на мъртвата си жена. Дали някога щеше да изпита подобни чувства и към нея? Уоруик не забеляза тъжния й поглед, защото се взираше с отсъстващ вид в празното пространство. Изведнъж прекъсна мълчанието.

— Знаеш ли, веднъж вече видях такъв демонски костюм.

— Къде? — попита стреснато Ондин.

— В Уестчестър Палас, където Женевиев бе убита. Претърсих стаята й и намерих тайна врата, коридор и стълба, която ме отведе в подземна килия. Там бяха захвърлени монашеско расо и маска на демон.

— Значи си имал доказателства! Това е било убийство! Защо не отиде при краля?

— Точно това направих. Но той ми отговори, че много хора в палата се преобличат, когато ходят на тайни срещи.

— Значи затова претърси така внимателно помещенията ни в Хамптън Корт?

Уоруик кимна.

— Значи вчера сме пропуснали да заловим негодника. Трябваше да го потърсим, вместо да…

— Ти за луд ли ме смяташ? Джейк разпита всички хора в къщата. Никой не е видял чужд човек. Клинтън е бил в обора, Джъстин в апартамента си, а Матилда твърди, че всички слуги са се занимавали със задълженията си. Джейк изпрати човек в Бедфорд Плейс, конто се върна с вестта, че Хардгрейв и лейди Ан вечерят. Кой лъже? Кой казва истината?

— Трябва да има мотив.

— И какъв е той? Омраза, отмъщение, алчност? Всичко е възможно. Но сега не е време за такива разсъждения. Стани и се облечи. Връщаме се в кралския двор.

— Но ние сме тук едва от седмица! — възрази учудено Ондин. — По-добре е да останеш тук и да заложиш капан на убиеца. Защо бягаш?

— Аз не бягам никога, запомни това. Направи, каквото ти казвам! Не забравяй, когато стана моя съпруга, ми обеща послушание. Впрочем, отивам в двора и заради теб. Има някои неизяснени въпроси. Защо се страхуваше до смърт от срещата с краля? И защо той прояви такава благосклонност към жена, която изобщо не познава? Какви тайни криеш от мен?

Сърцето й биеше до пръсване, гласът отказа да й се подчинява.

Уоруик очевидно не очакваше отговор, защото тръгна към вратата и я подкани през рамо:

— Побързай! Тръгваме след час.

Когато излезе от стаята, болезненото му решение беше взето. Не можеше да понесе опасността, в която сам беше тласнал любимата жена.

Още с пристигането в Лондон щеше да помоли краля да му даде развод и да изпрати Ондин в колониите. Там поне щеше да бъде на сигурно място.

Когато Ондин узна, че Джъстин ще ги придружи в Лондон, настроението й се подобри. Той и разказа, че е бил в немилост заради дуел, но Уоруик се застъпил пред краля и вече имал позволението да се върне в двора. Клинтън щял да управлява Чатъм Менър в отсъствието им.

Пътуването мина много приятно с изключение на последната нощ преди пристигането. Бяха обядвали в гората и бяха направили дълга почивка, защото Джъстин упорито твърдеше, че майката на бъдещия наследник не бива да се преуморява.

Когато продължиха пътя си, Уоруик седна при нея в каретата, а Джъстин се настани до Джейк на капрата. Вече се здрачаваше, но Ондин веднага забеляза изпитателния поглед на мъжа си.

— Уоруик… — промълви плахо тя, но не можа да продължи. Връзката им беше толкова странна. Макар да познаваше добре тялото му, тя не знаеше почти нищо за онова, което ставаше в главата му.

— Да, мила моя? — Всеки път, когато я наричаше така, в гласа му звучеше горчивина.