Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Сега, когато всичко вече отмина, тя си позволи да се разплаче. По бузите й се застичаха сълзи — добре, че седеше пред него и той не можеше да я види. Заради нея загинаха двама души, но те всъщност си го заслужаваха. По-лошото в случая бе, че я спаси точно Аларик, а не някой друг. Той, който вече я бе унизил веднъж. Тя осъзнаваше, че стореното от нея бе грешка. Но нямаше ли и достатъчно основателна причина да избяга? Нима не можеха да разберат, че копнее за родителите си?

— Баща ми е тук — опита се тя да оправдае действията си.

— Знам — каза Аларик. — Но това не извинява бягството ви.

Фалън стисна устни. Омразният норманин беше прав. Дори сам по себе си този факт бе дразнещ, но по-лошото бе, че сега щеше да я заведе в двореца.

— Каква работа имате тук, в Англия, незаконородени господине?

— Които си приличат, те се и привличат, госпожице — разсмя се Аларик. — Тук съм, защото моят дук ме помоли да донеса някои подаръци на Едуард.

— Какво? — попита тя и се обърна.

— Нали току-що ви казах… тук съм, за да…

— Нямах предвид това — прекъсна го тя нетърпеливо. — Какво означава… които си приличат, те се и привличат?

— Аз съм незаконороден. Нали точно ти най-охотно ми напомняш при всеки удобен случай произхода ми. Обаче трябва да знаеш, че същото се отнася и за теб.

— За мен ли? Не е вярно! — възкликна тя възмутено. — Родителите ми са женени.

— Да, но църквата не е благословила брака им! У нас например щяха да те смятат за незаконородена.

— У вас може би, но ние се намираме в Англия, сред цивилизовани хора и…

— Хайде млъкни най-сетне. Уморен съм и не съм в настроение да се карам с теб. За да спася живота ти, се наложи да убия двама души. Бъди благодарна, че се появих точно навреме преди…

— Щях да се справя и сама — рече детето самоуверено.

— Така ли мислиш? Боя се, че не разбираш каква опасност те е грозяла. Тези типове мислеха само за…

Не продължи, защото се досети, че тя е още дете.

Фалън потрепери, когато си спомни как я гледаше Елвалд. Очите му шареха жадно по тялото й докато я галеше по косата. Тя почувства в този момент, че е намислил нещо грозно, сатанинско.

— Те искаха да ми причинят болка и да ме… убият — прошепна тя с разтреперани устни.

— Никога не подценявай мъжете, Фалън — рече той. — Така е, искаха да ти причинят голяма болка.

Изтощена, измръзнала, тя се отпусна на широката му гръд. Внезапно обаче осъзна, че не се движат към двореца.

— Ще те заведа при баща ти — осведоми я Аларик.

— Благодаря ви, сър. О, много, много ви благодаря.

— Няма причина да ми благодариш. Едуард сметна, че е най-добре да отидеш при баща си. Така че сега сме се отправили натам не защото ти искаш, а защото това е изричното желание на краля.

— Естествено — процеди тя, — лакеят — норманин няма собствена воля, а се подчинява единствено на кралските заповеди!

— Имаш голям късмет, че не аз отговарям за възпитанието ти. Убеден съм, че някой и друг пердах ще свърши добра работа.

— Бъдете спокоен, сър, за щастие други се грижат за възпитанието ми. Благодаря на бога, че не съм изложена на странното ви разбиране за справедливост. Би било ужасно!

Междувременно стигнаха до речния бряг. Аларик скочи от коня и размени няколко думи с кралските войници. Без да даде каквото и да е обяснение той се метна обратно на седлото. Конят мина по някакви дъски и влезе в една барка. Докато пресичаха реката, Фалън се бе вкопчила боязливо в седлото. Не след дълго пред погледа й изникна познатата фигура на дядо й, застанал до платното на един от своите кораби. Той им помаха и посочи с ръка мястото, където да слязат. Барката се долепи до брега, конят се намери със скок на сушата и се понесе в кариер.

— Дядо! — извика възбудено Фалън.

Аларик я сне от седлото и тя заразмаха нетърпеливо ръце и крака още във въздуха, за да се затича след това с всички сили право в обятията на дядо си. Изпълнен с радост, той я вдигна във въздуха и я притисна здраво към себе си. Учуденият му поглед се спря на нейния придружител.

— Вие не сте ли спътникът на Уилям, граф д’Анлу?

Аларик кимна утвърдително и скочи от коня.

— Учуден съм, че ви виждам тук, сър — усмихна се Годуин. — Чувам, че в момента норманите напускат Англия както… както плъховете потъващия кораб.

Аларик също се усмихна.

— Известно ми е, графе, че Съветът на великите прави всичко възможно да изглади противоречията между вас и краля. Доколкото знам, вече са ви върнали имотите и вие отново сте на почит и уважение. Естествено, знам също, че мнозина от сънародниците ми напускат страната, но както виждате, точно аз не съм от тях.