Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Така! А сега си отиваме в стаите да похапнем хубаво — каза тя бодро и хвана Фалън за ръката.

Дъщерята на Харалд я последва послушно, но в главичката й мислите се прескачаха една — друга — все ще успее някак да се измъкне от Елсбет.

На масата Фалън се погрижи чашата с пиво на Елсбет да не остава празна. В един момент силната напитка задейства и прислужничката започна да клюма докато накрая заспа.

Фалън се измъкна на пръсти от стаята. Познаваше двореца като петте пръста на ръката си и без да се мае се измъкна през един от страничните изходи.

Без изобщо да й дойдат на ум опасностите, за които я предупреждаваше Елсбет, тя се отправи към реката. Изпита страх, едва когато стигна до местата, където бяха разположени ковачниците и магазините на корабостроители и рибари. Тук хората изглеждаха съвсем различни. Мъже с черни, проядени зъби я заглеждаха с любопитство. Плешиви, олигавени старци се обръщаха след нея, а в погледите им проблясваше похот. Трябваше да стигне по най-бързия начин до флотата на Едуард. Уверена бе, че някой от капитаните ще я заведе при баща й. Започна да се здрачава и тя ускори крачки. Зави покрай някакъв ъгъл. Ненадейно от входа на една къща се отдели сянка, която й пресече пътя. Ужасена, тя отстъпи назад и попадна право в ръцете на друг мъж, който я вдигна във въздуха.

— Ей, Реги! Я виж какво пиленце съм си хванал.

Фалън погледна мъжа, изпълнена с погнуса. Косите му бяха мазни и ужасно мръсни, а от устата лъхаше зловоние.

— Пуснете ме веднага — изпищя тя и ритна с всички сили мъжа.

Той изруга и я изпусна на земята. Съучастникът му обаче я подхвана начаса и се изкикоти гадно.

— Ако не ме пуснете, кралят ще ви отреже главите.

— Ей, Елвалд, я й виж дрешките! Може пък наистина да е сродница на краля, а, какво ще кажеш?

— Още по-добре — изръмжа Елвалд, — значи ще вземем добри парици за нея.

При тези думи той се ухили грозно и я погали по косата.

— Колко е хубавичка, нали? Чувал съм, че кралят си пада по момченцата, но може и да не е вярно. Може пък да харесва и женички, особено ако са толкова млади и тънички като ей това кукле. И на мен ми иде да го понатъркалям това мънинкото.

Какво ли се канят да й сторят тези мъже, запита се Фалън, която не разбираше нищо от думите им. Ех, защо не послуша Елсбет!

— Я по-добре, недей, друже. Млад съм още да умирам!

Докато обсъждаха какво да я правят, гласовете им се засилиха. Фалън отстъпи назад, издебна един удобен миг и побягна.

— Ей, малката вещица иска да ни избяга! — възкликна Реги.

В тъмната улица тя чу стъпките им зад себе си и не след дълго усети ръката на Елвалд около врата си.

— Зверче такова — изруга той.

Фалън изписка пронизително и той й запуши устата с ръка. В отчаянието си тя впи дълбоко зъби в нея.

— Това пък какво беше? Я почакай… ще съжаляваш!

Вдигна ръка да я удари и замръзна на място — от гърдите му сгърчеше стрела и на ризата се разстла алено петно. С широко разтворени очи той се свлече на земята.

С нож между зъбите Реги се хвърли към нея, дръпна я рязко за ръката и се опита да я повлече със себе си.

— Не! — изкрещя Фалън и се забори с похитителя.

Долови неясен тропот, но не отмести поглед от нападателя си.

— Пусни момичето или ще те очистя!

Реги се вцепени, когато чу грубата заповед.

— Проклет чужденец — изсъска той.

Чужденецът носеше златисто-черна туника върху доспехите си и седеше изправен върху огромен боен кон. Иззад отворения наличник на шлема искряха две гневни сиви очи.

Със смесица от страх и възхищение Фалън се загледа във величествената фигура на рицаря. Той пое към нея на коня си с издигнат меч и рязко спря на място.

— Пусни веднага момичето — повтори той застрашително.

Фалън сякаш познаваше този глас, но колкото и да се стараеше, не можа да си спомни чий е.

За Реги обаче важеше законът на улицата, а не заповедта на един чужденец. Той задържа Фалън като щит пред тялото си и понечи в последен отчаян опит да хвърли ножа си по рицаря. Но още преди да изпълни намерението си мечът на рицаря се заби в гръкляна му. Той прохърка и се свлече на земята.

Чуждият рицар я хвана за ръката и с един замах я вдигна на седлото пред себе си.

— Можеш да благодариш на Създателя, че те намерих навреме.

Внезапно разбра кой е той.

— Нима сте вие?

— Да, аз съм, госпожице — изръмжа Аларик не особено любезно. — Изпратиха ме да те потърся.

— Едуард ли?

— Да, Едуард — потвърди той. — Сякаш си няма по-важна работа от грижите по едно зле възпитано дете — добави Аларик с упрек.