Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Мъдър е господ, Едуард. В замяна на това пък е направил от вас светец. Човек не може да има всичко на този свят.

— Нямам и наследник за трона — заоплаква се отново кралят.

— Вземете мен за свой наследник, братовчеде! — извика Уилям.

— Да, вие сте мой братовчед, приятел, съюзник и… извънредно честолюбив млад мъж, Уилям. Кой знае… защо пък не… може би един ден, като умра, ще станете крал — усмихна се Едуард.

— Обещайте ми, сир — настоя Уилям, затаил дъх.

В този миг със силен лай ги задмина хайката ловджийски кучета.

— Напред! — изкрещя Едуард. — Хванали са следата на глигана.

С очи, блеснали от ловна страст кралят се впусна в галоп подир кучетата. Двамата нямаше какво друго да сторят и го последваха.

Едуард достигна пръв просеката в младата горичка, където хайката бе притиснала глигана. При вида на могъщото животно с искрящи, кръвясали очи, риещо гневно меката горска почва с копитцата си, конят се изплаши и хвърли краля на земята.

Аларик осъзна начаса огромната опасност, на която бе изложен падналият ездач. Скочи от коня и се хвърли върху възбуденото животно. Глиганът разклати едрата глава и го повлече по земята. Аларик стисна зъби, но не пусна звяра. С последни усилия успя да втъкне дълбоко ножа си в търбуха на глигана и животното сякаш се парализира от острата болка. Аларик го докопа за гръкляна и заби оръжието с всички сили. Тежкото тяло потрепери и се сгромоляса върху него. С големи усилия Аларик изпълзя изпод масивното туловище и се изправи на крака.

— Аларик! — извика Уилям и се понесе към него през горичката.

Ужасен, той се втренчи в напоеното с кръв наметало.

— Това е глиганска кръв — разсмя се Аларик, — не е моя.

— Наистина ли ви няма нищо?

— Е, малко пострада гордостта ми.

— Вие спасихте живота на краля!

Аларик изтупа калта и листата от дрехата си.

— Боже, как изглеждам само! Отиде ми хубавото наметало!

— Кралят ще ви възнагради богато, задето спасихте живота му — рече Уилям с усмивка. — Сигурно ще получите и ново наметало. Аз пък не съм съвсем сигурен дали да ви благодаря за това, което сторихте. Заради вашата храброст ще се наложи май да почакам още някоя и друга година докато стана крал. Но когато това стане, ще получите цяло графство, Аларик. Защото се гордея с вас, приятелю.

През това време Едуард седеше смъртноблед на някакъв пън. Виждайки Аларик да се приближава към него, той скочи на крака и сложи ръце на раменете му.

— Вие ми спасихте живота. Тази вечер кралството ми ви принадлежи.

— Убих само една дива свиня, сир, нищо повече. Това не е нещо, което заслужава награда.

— Е, няма да откажете поне едно ново наметало, нали? — подкачи го Едуард.

— И може би една баня? — добави Аларик развеселен.

— О, мисля, че желанието ви ще бъде удовлетворено — отвърна Едуард и даде знак за тръгване.

Само час по-късно Аларик се бе излегнал доволен в дървено корито и си мислеше колко приятен може да бъде понякога животът. Банята представляваше лукс, който можеше да си позволи само, когато не бе на път с Уилям. Затвори очи и се отдаде на тъй рядката наслада. Внезапно обаче потрепери — някой изля цяло ведро вряла вода върху него и буквално попари корема му. Той изруга и скочи на крака.

— Какво по дяволите… ей, момче, внимавай, къде изливаш водата!

Установи обаче, че слугата е изчезнал, а на негово място стои нагло ухилената щерка на Харалд.

— Чух, че искате повече вода.

— Правилно си чула — започна Аларик и се загледа навъсен в зачервения си корем. — Само че не съм казал да ме попарваш.

— За гореща баня е нужна гореща вода, нали? — отвърна нахаканото девойче.

Внезапно Аларик се сети, че е гол и затова седна обратно.

— Кое те кара да се заемеш със задълженията на слугата? Откъде накъде точно ти ми носиш горещата вода?

— Ами защото вие искахте гореща вода.

— А, така ли!

— Спасили сте живота на краля.

— А, разчуло ли се е вече?

— Жалко само, че прасето не ви е изяло.

Аларик се прозя с подчертано равнодушие, твърдо решен този път да не се дразни от нищо.

— Да, обаче дивите свини не се хранят с хора.

— Глупавото животно можеше поне да ви набоде на зъбите си.

— Ти май отново започваш да се държиш невъзпитано. Така не се говори с гостенин. Освен това ми пречиш да се изкъпя. Ако не изчезнеш незабавно, ще ти се случи същото като последния път.

— О, няма. Няма да успеете изобщо да ме хванете. Вие дори не сте пораснал още. На същото мнение са и вуйчо Едуард и вашият ужасен дук.