Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Харалд напусна доволен стаята. Господ наистина бе на негова страна.

Когато Фалън стана на една година, я заведоха в двореца и я представиха на краля. Едуард Изповедникът още в първия миг се влюби безумно в момиченцето. Когато и да поискаше, то можеше да се покатери на неговите колене и да поиграе с брадата му. Бе будно дете и попиваше всичко. Не след дълго тя научи норманския френски, който говореха в двора, толкова добре, колкото и родния си език.

Първият норманин, когото видя лично, бе граф Йостас дьо Булон, близък приятел на краля.

На връщане в Нормандия след посещение в английския двор той поиска да пренощува в Доувър. Случи се обаче нещо, което можеше да доведе до ужасни последствия. Местен саксонец отказа да приеме въоръжените чужденци. Един от норманите обаче се разгневи, нападна опърничавия домакин, но падна убит. Във възникналата въоръжена схватка загинаха както англичани, така и нормани.

Едуард научи за инцидента и буквално побесня; в неговото кралство негови поданици бяха нападнали негови приятели. И тъй като Доувър спадаше към графството на Годуин, кралят се разпореди той да накаже града. От своя страна Годуин отказа да изпълни заповедта, тъй като смяташе, че англичаните, които бяха нападнати първи, са в пълното си право да се защитят. Кралят пък се сети да обвини Годуин, че е участвал преди години в заговор, при който брат му е намерил смъртта си. Харалд се опитваше безуспешно да посредничи между двамата мъже, но никой от тях не бе склонен да отстъпи. В крайна сметка Годуин обяви война на краля. Двете армии се сблъскаха край Темза и замалко не избухна гражданска война. Наказанието отмина Доувър, но се наложи Годуин и синовете му да напуснат Англия.

Едит не последва съпруга си в изгнание, тъй като той я увери, че ще се завърне съвсем скоро. Най-учудващото бе, че Едуард настоя Фалън да остане в кралския двор.

Когато Харалд научи за намеренията на краля, получи пристъп на ярост.

— Как се осмелява! — крещеше той. — Нас прогонва, но иска да задържи дъщеря ми!

— По-добре е да не се противиш — посъветва го Годуин.

— Какво говорите, татко? Да не сте полудели?

— Не, не съм. Послушай ме, Харалд. Остави Фалън при него. Той я обича като свое дете и тя ще се чувства добре. А освен това и майка й ще бъде близо до нея.

— Да, но Фалън няма още и четири години!

— Знам. Дете е. Обаче е също и твоя дъщеря. Надраснала е възрастта си и разбира повече от другите деца на нейните години. Сигурен съм, че ако остане при Едуард, ще научи много неща и ще ни предаде ценна информация.

Погледът на Харалд се спря върху Едит, която в същия миг стоеше край тях с наведена глава и хапеше нервно долната си устна. Тя обичаше Фалън повече от всичко на света, но не се осмеляваше да се разбунтува срещу волята на Годуин.

— Едит? — обърна се Харалд към нея. — Вие какво ще кажете?

— Кралят ще я разглези — отвърна тя тихо.

Харалд въздъхна шумно.

— Добре, съгласен съм. И нека бог наистина ни помогне да се завърнем колкото се може по-скоро.

— Ще се върнем, сине, не се бой — потвърди Годуин с мрачно изражение на лицето. — Неблагодарен крал! Нима не е разбрал досега, че аз управлявам кралството вместо него. Ще се върнем, Харалд. Обещавам ти!

Харалд и баща му напуснаха Англия, ескортирани от саксонска охрана.

Колкото и да бе малка Фалън, тя осъзнаваше все пак, че е пленничка. Бавно отмина и следващата година. За петия си рожден ден получи чудни подаръци, но не бе в състояние да им се зарадва истински. Страдаше жестоко, че не е с родителите си и се чувстваше самотна и изоставена. Знаеше, разбира се, че семейството й е в изгнание и тъй като се заслушваше в разговорите на по-възрастните, тя си изгради твърдото убеждение, че за всичко са виновни норманите. Вярно, тези отвъдморски пришълци, говорещи френски, бяха приятели на краля, но нейни приятели не можеха да бъдат. Именно по тази причина изпитваше неприятно чувство, когато в двора се появеше някой от зачестилите в последно време нормански гости. Най-важният сред тях обаче несъмнено бе Уилям, дукът на Нормандия.

Аларик никога нямаше да забрави първата си среща с Фалън. Много години след това той все още си спомняше с усмивка как това дете едновременно го и забавляваше и дразнеше.

Уилям посети заедно със свитата си двореца в Устършър, където по това време се намираше и Едуард. Дукът знаеше, разбира се, че кралят е изпратил в изгнание Годуин и синовете му. Тайно в себе си той мечтаеше да се възкачи един ден на английския престол. Претенциите му бяха всъщност неоснователни, но когато си поставеше някаква амбициозна цел, Уилям я преследваше докрай.