Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Аларик, граф д’Анлу, знаете много добре, че не биваше да се появявате на бойното поле — потупа го Уилям по раменете.

Но Аларик така и не успя да се защити, защото дукът се обърна към наобиколилите го нормански рицари.

— Видяхте ли само как умее да се бие този малолетен юнак? Бог да ни е на помощ, когато порасне.

— О, той наистина е великолепен боец — добави един около двадесетгодишен великан, който тъкмо слизаше от коня си. — Обаче е още доста див. Само един бог знае дали изобщо ще живее достатъчно дълго, за да се порадва на израстването си.

— Прав сте, Фалстаф. Бих искал да се погрижите за него. Пазете го и най-важното — в следващите няколко години не го пускайте да припари до бойното поле.

— Ама нали ви доказах, че… — запротестира Аларик.

— Един дванадесетгодишен хлапак не бива да доказва, че може да убива — сряза го Уилям. — А сега е време да тръгваме. Копнея за дома си.

По пътя яздеха мълчаливо. Неочаквано обаче дукът се обърна към Аларик.

— Знам, че сте борческа натура… принудително, разбира се. Не е изключено съвсем скоро да покажете какво можете. Смятам да се отправим с войската към Анлу. Светът тепърва ще узнае на какво са способни двама незаконородени. Какво ще кажете, а?

В нощта, в която Фалън се появи на белия свят, славеева песен огласяше околността. Харалд седеше в залата на дома си в Босъм и слушаше птичите трели като навремени отпиваше глътка пиво. Каквито болки и страдания да изтърпяват хората, мислеше той удивен, светът продължава да съществува — елени кастрят дърветата в гората, червейчетата изпълзяват от дупчиците си, птиците пеят своите песни.

Стресна се, когато чу как на първия етаж съпругата му Едит изпищя високо. Започна да се моли мълчаливо и това раждане да мине успешно. Беше още твърде млад, едва двадесет и три годишен, но това бе вече третото му дете. Харалд обичаше Едит от все сърце, макар и църквата да не признаваше брака му с датчанката.

Въздъхна неволно. Можеше да се наложи по политически причини някой ден да легализира брака си пред църквата. Едит бе разумна жена и не обременяваше съвестта му със собствените си желания. Заради това й качество Харалд я обичаше още по-съкровено и в момента страдаше заедно с нея, тъй като тя бе на път да роди третото им дете.

— Графе! Граф Харалд!

Гласът прекъсна размислите му. Той затвори прозореца и се обърна бавно. Пред него бе застанала Мърси, една от прислужничките на жена му. По изтощеното й лице пробяга усмивка. Той я погледна с ням въпрос в очите.

— Този път е момиче, графе. Едно възхитително мъничко момиченце. По-красиво от всяко бебенце, което сте виждали някога.

— Боже, това е прекрасно — усмихна се Харалд. — А как се чувства лейди Едит?

— Добре е, графе. Очаква ви.

Харалд изкачи бързо стъпалата към първия етаж и пристъпи в стаята на съпругата си. Едит лежеше в прясно застланото легло, покрита до брадичката с кожена завивка, за да се предпази от простуда. Нежното й лице бе пребледняло и носеше белезите на трудно раждане. Въпреки това обаче бе по-красива от всякога.

Харалд коленичи до нея и нежно взе ръката й в своята.

— Момиче е — продума с усилие Едит. — Не сте разочарован, нали?

— Какво говорите, скъпа — засмя се Харалд. — Радвам се безкрайно, че вече си имам и дъщеря. Умирам от любопитство да я видя. Мърси смята, че е най-красивото бебе на света.

Едит също се разсмя и повдигна завивката. Харалд пое предпазливо в ръце вече окъпаното и повито бебе и заоглежда внимателно и любопитно красивата си дъщеря.

— Какви прекрасни сини очи има само! Истинско ангелче! И косите й са черни! Да ме вземат мътните, ако разбирам защо?

При тези думи той положи обратно малката до майка й.

— О, да, това са черните коси на Годуинови — усмихна се Едит. — Но очите й, видяхте ли очите й? Сини като Северно море. Сигурно ги е наследила от майка ви.

— Цветът им може и да се промени.

— Не вярвам — отвърна убедено Едит.

Харалд посегна в кожената кесия, окачена на хълбоците му и внезапно в ръката му се появи прекрасна златна гривна. Той я подаде на Едит и й целуна ръка.

— Колко сте мил… благодаря ви. Какъв красив подарък!

— Колкото и да е красива тази гривна, тя не може изобщо да се сравнява с вашата красота, любима.

Едит седна в леглото, а очите й заискриха от радост.

— Благодаря ви, милорд — прошепна тя.

— Не вие на мен, а аз на вас трябва да благодаря, милейди.

Тя се отпусна изтощена върху възглавниците и заспа, а той все още държеше ръката й в своята.