Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Така ли? — попита той учтиво.

— Те така казаха.

— Така да бъде. Обаче все пак съм с много години по-голям от теб. И значително по-силен — заплаши я той.

— Умът на човека не се мери по мускулите!

— Страхотно! Откъде си научила тази премъдрост?

— От татко. А той е страшно умен.

— Не се и съмнявам. А сега ще те помоля да напуснеш това помещение, защото в противен случай…

— … в противен случай ще разкажете всичко на краля — прекъсна го тя. — Ще бъде съвсем безполезно, защото ме обича.

— Изобщо не смятам да казвам каквото и да било на вуйчо ти. Когато обаче се срещна с баща ти, ще му разкажа как си се държала, обещавам ти.

— Добре, тръгвам си… и знаете ли защо? Защото е недопустимо за мен да стоя в една и съща стая с норманин.

С голямо облекчение Аларик изгледа вратата, която се затвори зад гърба й, изпи на един дъх чаша пиво и не след дълго се отправи надолу към голямата зала, където щеше да бъде вечерята.

Сложиха Аларик до краля. От дясната му страна седеше най-младият брат на Харалд, Улфнот, интелигентен млад мъж, който изслуша подчертано внимателно разказа му за порядките в двора на Уилям. Интересът му бе разбираем, понеже вече знаеше, че ще ги придружи в Нормандия.

— Къде ли се губи Фалън тази вечер? — попита ненадейно Едуард.

— Познавате племенничката си, сир. Не е в настроение да се храни с нас — отвърна Улфнот смутен.

— Елсбет много й отстъпва. Това дете прави каквото си иска.

— Вярно е — засмя се Улфнот. — Май никой от нас не може да се оправя с нея.

Аз бих могъл да укротя малкото зверче, помисли си Аларик развеселен.

Едуард изпрати един от слугите да потърси Фалън и се обърна към гостите.

— Фалън е дъщерята на Харалд. Тук в двора всички й се радваме много. Трябва да се запознаете с нея.

Аларик само се подсмихна. Разбираше прекрасно защо Фалън не се е появила за вечеря.

— Вярно е, че Годуин не е нито учен — продължи Едуард, — нито пък е особено религиозен. Едно обаче трябва да му се признае: децата и внуците му са получили възможно най-доброто възпитание. Харалд например познава еднакво добре както светото писание, така и законника. Освен това знае и много езици.

При тези думи той отпи глътка вино и се прокашля.

— Колко жалко, че съпругата ми в момента не е сред нас.

Очевидно не си даваше сметка, колко неуместна и жалка бе произнесената от него реплика. Защото на всички присъстващи бе известно, че след сблъсъка му с брат й той я изпрати в манастир.

Уилям и Аларик размениха усмивки. Холеричните пристъпи на Едуард бяха пословични. Изпаднал в такова състояние, той бе способен на невероятно обидни действия, за които обаче не след дълго съжаляваше безкрайно. По всяка вероятност съпругата му щеше съвсем скоро да се появи отново в двореца.

— А, ето я и Фалън — провикна се Едуард радостно. — Ела, мила моя, и поздрави гостите.

Фалън носеше яркосиня рокля, обшита с бяла хермелинова кожа и хваната в кръста със златен пояс. Венец от свежи рози украсяваше черните й коси. Бе извънредно елегантна и грациозна за възрастта си. Отиде при вуйчо си и направи реверанс със сведени клепки, след което го целуна по брадясалата буза. По същия начин поздрави и Улфнот.

— Фалън, това е братовчедът Уилям и приятелят му, граф Аларик.

— Добър вечер — поздрави Фалън и отново направи реверанс.

— Защо не се храниш с нас? — поиска да узнае Едуард.

— О, сир, не исках да преча с присъствието си на по-възрастните — отвърна тя благо.

— Добре, както желаеш, но искам по-късно да ни изпееш нещо.

— Разбира се, сир, щом вие желаете.

— А коя е истинската причина за отсъствието ти от кралската трапеза? — усмихна се широко Аларик.

Тя го стрелна гневно с поглед и неволно се пипна по дупенцето.

— Не мога да седя дълго на стол — изсъска тихо и побягна.

Малко по-късно тя пя за гостите като си съпровождаше на лютня. Всички изпаднаха във възторг от нежния й, прелестен гласец.

На следващия ден Уилям отпътува със свитата си. Дукът изглеждаше много доволен, тъй като пътуването се бе оказало твърде плодотворно. Първо получи обещанието на Едуард за трона и второ, Улфнот идваше с него като заложник.

На сбогуване Едуард целуна Аларик по двете страни и отново му благодари, че му е спасил живота.

Фалън бе застанала до краля — по негова заповед трябваше да присъства на заминаването на гостите.

— Бог да ви пази — изрече тя, както изискваше церемониалът.

— Бог да пази и теб — отвърна Аларик и се приведе над малката й ръка. — Докато се видим отново.