Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Жената успя да избяга с него в гората.

Ерик изруга.

— Хайде, слагайте я бързо на коня.

Фалън не се противи. Може би Аларик бе все още жив и тя трябваше да направи всичко възможно, за да отклони вниманието на Ерик от него. Поставиха я върху малко английско пони и тя се загърна плътно в грубото наметало.

— Откакто се помня ви се възхищавам, но същевременно зная отлично, че ако се разсея дори и за миг, непременно ще се опитате да избягате — каза Ерик и взе в ръце юздите на нейния кон.

— Ще избягам, Ерик.

— Ние с вас сключихме договор, Фалън.

— Да, но Уилям е вече крал на Англия. Вие закъсняхте и затова не ви дължа вече нищо.

— Дошъл съм тук заради вас, Фалън. И изобщо не ме засяга ще пропадне ли Англия под владичеството на норманите или не. Вие сте моя и ще ви взема със себе си в кралството, което създадох на шотландските острови. Там вие ще се научите да ме обичате, да ми се подчинявате и ще ми народите здрави и силни синове.

— Не — прошепна Фалън, след което заби колена в слабините на понито и се приведе ниско над шията на животното.

Един от викингите обаче й пресече пътя и тя се отърколи от седлото.

— Да, вие ще се научите да ме обичате — повтори отново Ерик, вдигна я от земята, метна я като брашнен чувал напряко през седлото и скочи зад нея.

— Той е жив… жив е…

Аларик отвори с усилие очи и напрегнато се взря в размазаните очертания на лицата, надвесени над него. Сякаш измина цяла вечност преди тези лица да приемат ясна форма, но накрая ги разпозна — Фалстаф, Роже и Едит.

Събитията преминаха като светкавица през размътения му мозък — ехидната гримаса на Ерик Улфсон в мига, в който замахва със секира към главата му, докато той лежи още гол върху Фалън. Погледът му обходи залата, оголените стени, разтрошените мебели. Явно викингите добре си бяха свършили работата.

Със зачервени от плач очи Едит положи Робин в ръцете му.

— Слава на бога! — прошепна Аларик. — Жив е!

Роже му помогна да седне и започна да сипва в устата му по малко студена вода.

— За щастие никой от нас не е убит — обади се Хамлин, — но в замяна на това ограбиха всичко, каквото можаха.

— Потърсете в селото дойка за Робин — нареди Аларик.

— Но защо? — извика Едит извън себе си от притеснение. — Трябва да издирите Фалън и да я доведете у дома.

— Тя ме предаде… и то не за пръв път — отвърна Аларик с горчивина в гласа.

Едит притисна кърмачето към гръдта си, облегна се на стената и горко заплака.

— Престанете да плачете. Ще я потърся… все пак е моя съпруга и майка на Робин. Моля ви през това време да се грижите за детето… Роже, накарайте да оседлаят конете.

Хамлин изчезна в кухнята да приготви храна за из път. Аларик опита да се облече сам, но и при най-малкото движение остра болка пронизваше главата му.

— Ричард, помогни ми де!

Ричард се подчини неохотно, очите му, иначе винаги тъй добродушни, този път искряха гневно.

— Вие сте длъжен да доведете Фалън в нейния дом, но не само, защото е ваша съпруга и майка на вашия син… а защото в деня, в който убиха баща й, вие отнехте нейната чест и й направихте бебе. Впрочем, оженихте се за нея от немай-къде, когато детето вече бе тръгнало да излиза на бял свят.

— Предупреждавам те момко, дръж си езика зад зъбите!

— Не, милорд, тези вечер ще говоря каквото мисля. Можете, ако поискате, да ме хвърлите в някоя норманска тъмница или на вълците, но на мен вече всичко ми е безразлично. Тази вечер ще говоря истината. Не заради нещо друго трябва да я издирите, а само и единствено от любов към нея.

— Но тя ми измени!

— Защо да ви изменя? Та нали е ваша жена.

— Ти май си забравил, че веднаж вече я хванах с датчанина.

— И вие някога сте седял на трапезата на Харалд и сте го наричал свой приятел, нали? А после сте го нападнали с цяла армия! Ако не я обичате, милорд, ако й нямате доверие… по-добре оставете я тогава на проклетия викинг. Та няма ли тогава да е все едно чие притежание ще бъде тя — ваше или негово.

— Как си позволяваш, дръзко саксонско хлапе такова! — изрева Аларик и му зашлеви шамар. — Заслужаваш да ти изтръгна непокорния език от устата!

— Знаех си аз, че я обичате — промърмори Ричард в отговор и се усмихна доволно.

— Каква преднина имат?

— Около час, милорд.

— Предполагам, че са поели към крайбрежието. Ако побързаме, можем да ги засечем по стария римски път.

— Слушам, милорд.

Бе паднал вече здрач, когато Ерик нареди на хората си да спрат. С похотлив поглед той взе Фалън от коня, занесе я до един стар дъб и я остави до него. Изтощена до смърт, тя се облегна на могъщия ствол. Чувстваше се разнебитена, а и гърдите я боляха от натрупаната кърма.