Хедър Греъм - Триумф

Не искаше любимата й кобила да попадне в ръцете на врага.

— Хайде, момичето ми, върви — прошепна тя.

Тия я проследи с поглед как се отдалечи, доволна, че Блейз скоро откри малка поляна с гъста трева, скрита сред боровете.

Сигурна, че кобилата се е отдалечила достатъчно от лагера, тя се придвижи бързо напред през храстите. Огледа се внимателно. Беше сигурна, че може да се промъкне в голямата палатка, без да я види никой. Там можеше да изчака, да намери някакви дрехи, а когато войниците се откажат да я търсят, да се измъкне и да се скрие сред боровете.

Да, можеше да го направи — нямаше да й бъде трудно.

Но какво ще стане, ако офицерът изненадващо се върне в палатката?

Не, нямаше да се върне! Току-що бе казал на сержанта си, че ще отсъства няколко часа.

Тия прекоси краткото разстояние до палатката, коленичи в меката трева и се промуши под платнището.

Когато се озова вътре, се изправи. Цялата трепереше. Нощта бе много студена, а освен това тя бе мокра. Усещаше косата си като студена влажна наметка около раменете си, от която надолу по гърба й се процеждаха ледени капки. Освен това бе изплашена до смърт и зъбите й тракаха. Имаше нужда от одеяло. Огледа се отчаяно.

Палатката бе голяма и уютна. На земята беше постлан дори килим. До голямото войнишко легло имаше маса, а на нея бе разгърната карта. Мундирът на офицера бе преметнат на облегалката на стола до масата. Имаше огледало, малък сандък с провизии и още една масичка, отрупана с книги, военни ръководства, медицински списания и инженерни учебници. Книгите бяха овехтели от четене и за миг тя се изкуши да ги погледне. В Симарон баща й имаше голяма библиотека и насърчаваше децата си да четат. Майка й също обичаше книгите; често им повтаряше, че с книгите можеш да пътуваш из цял свят, докато си се настанил удобно в дълбокото меко кресло пред камината. Освен това книгите бяха отлични учители, които разкриваха тайните на света за тези, които бяха жадни да ги узнаят. Те бяха приятел, с когото уютно можеш да се свиеш на дивана в дъждовен ден; можеха да те развеселят, когато си много самотен и тъжен, сякаш целият свят тежи на плещите ти.

Понечи да вземе една книга, но се спря.

Не беше дошла тук, за да чете. Беше дошла, за да се скрие и да намери някакви дрехи, а със сигурност не можеше да се облече със страниците на някоя книга!

Продължи да се оглежда. Видя още един пътнически сандък. Върху него бе сгъната чиста памучна риза.

Всичко в палатката бе подредено. Тия се заинтригува що за човек бе високият тъмнокос офицер, когото бе видяла да излиза от палатката. Той бе янки, враг. Определението „враг“ пасваше по-лесно, когато се отнасяше за някой непознат. И брат й бе „враг“, но лицето му бе едно от най-обичните за нея. Сега повече от всякога изпитваше омраза към войната.

Реши, че във втория сандък сигурно има дрехи. Можеше да облече ризата, която бе сгъната върху него, а вътре сигурно щеше да открие някакви панталони. Положително щяха да са й големи, но все щеше да намери нещо, с което да ги върже на кръста си. Приближи трепереща към сандъка. Отвори го. Беше пълен с панталони. Хубави, топли, вълнени войнишки панталони. Извади ги и ги остави на сандъка, после погледна нервно към платнището, закриващо входа на палатката. Приближи до него, повдигна го леко и внимателно се огледа навън. До огъня бе седнал един войник — явно бе на пост. Видя и други мъже, заети с обичайните си задължения в лагера. Никой не подозираше за присъствието й.

Пусна платнището и се върна към сандъка. Вече почти замръзнала и изнервена, че някой може да я завари, Тия бързо смъкна корсета и долните си гащи. Пръстите й се бяха вцепенили от студ и тя с мъка развърза връзките на корсета и гащите, освободи се от мокрите си дрехи, наведе се и посегна към ризата.

В същия миг замръзна, вцепенена от страх. Усети, че имаше някой. Не чу никакъв звук, но въздухът… да… усети как въздухът се раздвижи. Някой безшумно бе влязъл.

Да, някой бе дошъл. А тя бе с гръб към него.

Чу изщракването на предпазител на пистолет.

— Кой си ти и какво правиш? Гласът бе дълбок, с властна нотка.

Тия се обърна. Мъжът бе насочил срещу нея своя колт. От гърдите й се изтръгна ужасен стон.

Взираше се право в Тейлър Дъглас. Висок, строен, тъмнокос, застрашителен — както сама бе забелязала преди вре ме. Чертите на лицето му не изразяваха никакви емоции.

Освен гняв. И безпощадност.

Да, той бе офицерът, когото бе видяла да излиза от палатката. Трябваше да се досети, трябваше да го предвиди, по-добре да се бе удавила в реката, отколкото да дойде тук!