Хедър Греъм - Триумф

— Не…

— Лиам! Трябва да ме послушаш. Казвам ти самата истина — Янките са сериозна опасност за вас, но за мен не. Аз ще се справя. Ако наблизо има разположен лагер на федералисти, даже мога да получа покана за вечеря.

Тия говореше с безгрижен и уверен глас, но Лиам я изгледа намръщено.

— А къде са дрехите ви, госпожице Маккензи?

— Там, на скалата. А сега, моля те, върви. Измъкни Гили оттук. Погрижи се да стигнете до лагера на Лий Грейнджър и не се тревожи за мен. Аз мога да се справя с всяка опасна ситуация.

Гили внезапно се раздвижи и простена.

— Измъкни го бързо оттук! Могат да го чуят.

Лиам я изгледа сърдито. Тя му се намръщи. Гили пак простена. Лиам се раздвижи и повлече ранения по брега. В това време Тия видя единия янки през дърветата — беше се запътил към потока.

Отначало той не я видя.

Мъжът потопи главата си в потока, после напълни шепите си с вода и жадно отпи. Тия не помръдваше, затаила дъх. Той продължаваше да пие. Отново наплиска лицето си. Накрая вдигна глава.

Не беше много стар, макар и не толкова млад като повечето от бунтовниците, за които тя се бе грижила през последните дни. Имаше кръгло лице с гъста брада и яркочервени устни. Самият той бе доста закръглен.

Тия от доста време не бе виждала толкова пълен войник.

Мъжът се втренчи в нея; тя също се втренчи в него.

Той отвори уста, сякаш да извика. Тя бавно се изправи. Беше по долни гащи и корсет, от който се подаваха розовите връхчета на гърдите й.

— Ъ… здравейте — изпелтечи войникът.

— Здравейте — отвърна тя.

Той продължи да се взира в нея. Секундите се нижеха и Тия се надяваше, че Лиам ще успее да се измъкне.

— Ка-ка-капитане! — извика накрая мъжът.

Тя зачака. Не преставаше да брои секундите. Искаше капитанът да я види.

След минута капитанът се появи. Той бе висок, строен, а слабото му лице бе загрубяло от войната. В очите му бе стаена тъга. Младата жена имаше чувството, че той се бие от избухването на войната. Погледна към нея.

— Да не би да търсите някой враг? — извика тя.

— Кого наричате враг?

— Аз ще ви покажа!

Тия побягна по насипа и изчезна сред дърветата. Огледа мястото, където групата им бе принудена да спре. Нямаше и следа от войници.

Подсвирна и Блейз дотича при нея. Кобилата не бе оседлана. Тия се метна на гърба й и препусна през дърветата.

Докато се носеше през гората, чуваше гласовете им. Реши, че са шестима, а може би и повече.

— Къде отиде тя?

— Коя е тя?

— Какво е намислила?

— Къде иска да ни заведе?

— Тя беше гола…

— Полугола…

— Със страхотно дълга коса…

— Годайва!

— Господи, да! Това наистина беше Годайва, която е подмамила стотици мъже към гибелта им!

— Да, това беше тя!

— Тя?

Тя бе подмамила стотици мъже към гибелта им? Господи, как бе възможно така да се преувеличават нещата?

В този момент нямаше значение как я бяха превърнали в такава злодейка. Преценката й се бе оказала вярна — те наистина бяха около шест-седем мъже и препускаха след нея.

Не искаше да играе ролята на фатално-гибелната Годайва и да подхранва нови слухове, но нямаше друг избор.

Препусна отново в галоп по насипа край брега.

— Оттук, момчета!

Обърна Блейз и запрепуска надолу по течението. Янките трябваше да обърнат конете си, за да я последват. Тя забави ход, за да се увери, че преследвачите й не изостават.

Отклони се от речния насип и се насочи към пътя. Чу, че мъжете я последваха. Обърна се, за да се увери, че я виждат.

Десет минути, двадесет. Тия продължаваше да ги изпреварва с най-малко петдесет дължини, но започна да мисли къде би могла да им се изплъзне. Сети се за боровата гора на север. Местността бе изпъстрена с поточета, малки езера и горски вирове. Можеше да се изгуби сред дърветата, да премине през потока, после да се скрие в гъсталака от другата страна.

Докато препускаха, чу ускореното дишане на Блейз. От колко време яздеше? Янките ще трябва да намалят ход, както и тя бе направила, опита се да се успокои.

Стигна до гората и навлезе в нея. Зад себе си чу викове. Явно преследвачите й се бяха разпръснали.

Тия се усмихна, заобиколи езерото и най-сетне намали ход.

Скочи от седлото и поведе забързано Блейз през гъстия храсталак, решена да стигне до редицата от високи борове покрай потока.

Още чуваше виковете на янките зад гърба си. Те навярно не бяха слезли от конете си, но нямаха представа къде се бе скрила, затова кръжаха наоколо. Не можеха да препускат бясно по тази пресечена местност, защото бяха изгубили следите й. Но за разлика от тях Тия много добре знаеше накъде се бе запътила. Прекоси ивицата с боровете. Оставаше й да премине потока и да излезе на отсрещния бряг — там щеше да бъде в безопасност. Вече бе стигнала до най-гъстия шубрак, трябваше само да се отклони по някоя от тайните, едва видими индиански пътечки, за да скрие напълно следите си. Много пъти бе прибягвала до тази изпитана хитрост. Една от пътеките водеше на юг. Покрай нея се редуваха изоставените вигвами на семинолите, където можеше да се скрие и евентуално да намери нещо, с което да прикрие голотата си.