Хедър Греъм - Триумф

Да, за Бога, да, тя наистина бе готова.

Виждаше детето — невръстно дете с дяволита усмивка, очарователно и щастливо. Един красив тъмнокос малък мъж, упорит и своенравен, който дори и когато се държеше лошо, го правеше толкова мило, че никой не можеше да му се сърди. Момчето си играеше както всички деца на неговата възраст.

Всичко в съня й бе мрачно, сякаш в спалнята, където си играеше детето, се бе спуснала гъста мъгла. Имаше отворена врата, водеща към балкона. Имаше и други деца, но тя не можеше да различи лицата им… не само заради мъглата. Имаше и още нещо. Малкото момче бе в центъра на съня й и затова го виждаше съвсем ясно. То имаше трапчинка на бузата…

Имаше и балкон. То се надвеси над парапета…

— Не! Не!

Тя се мяташе в съня си, опитвайки се да го предупреди, да го спре.

— Не го прави, о, Господи, моля те, не, не…

В следващия миг то падаше, падаше, падаше…

— Рианон! Рианон! Събуди се! — Тя усети нежните ръце върху раменете си и видя загрижените красиви сини очи на свекърва си.

Младата жена се изправи рязко, ужасена, вцепенена от страх. Къде се намираше?

В къщата на Джулиан, в безопасния уют на имението Симарон, макар че Джулиан го нямаше. Вече получиха телеграми и тя знаеше, че съпругът й и Тия са в безопасност. Писмото на Джулиан издаваше толкова умора и отчаяние, сякаш вече не го интересуваше дали Югът ще спечели войната. Потокът от ранени от битката при Олъсти стейшън не секваше и положението бе почти толкова лошо, както когато той служеше в армията на Северна Вирджиния, където сраженията не спираха, ожесточени и кървави още от самото начало. Но всичко бе свършило, Джулиан бе добре, зълва й също бе добре, а тя бе тук и се възстановяваше след раждането на малкия им син — най-хубавият коледен подарък, който някога си бе представяла. Един дар на живота, разцъфнал в свят, помрачен от смъртта!

— Конар! — извика Рианон и скочи от съпружеското легло. Без да обръща внимание на разтревоженото лице на свекърва си, тя изтича към малкото плетено кошче, където спеше синът й. Твърде паникьосана, за да разсъждава трезво, тя сграбчи бебето и го притисна към гърдите си. Детето се събуди и се разплака.

— Рианон, ти трепериш. Нека да взема бебето — тихо предложи Тара Маккензи.

Рианон погледна детето, после Тара, подаде й го и зарови лице в шепи.

— Беше сън…

— За бебето ли?

— Да… — отвърна младата майка, после се поколеба. Отпусна се на леглото, а свекърва й седна до нея, полюшвайки бебето, за да го успокои, но все още загрижена за снаха си.

Рианон въздъхна облекчено.

— Не, не беше за моето бебе — прошепна тя, но болката продължаваше да тежи в сърцето й. — Беше друго бебе, по-голямо, което вече ходеше. Не беше Шон, синът на Алайна! Не беше тук… Къщата бе различна. Голяма, красива къща, разположена на оживена улица. В нея постоянно влизат и излизат различни хора. Къщата има голям вход с просторен коридор, стените са облепени с много красиви тапети, а подът е мраморен. Там има и една детска стая с малко люлеещо се конче, има кукли… играчки…

— Но си сигурна, че не става дума за тази къща — обади се Тара.

— Да, сигурна съм.

— Сигурно не е била и къщата на Алайна в Сейнт Огъстин. Двете с Риса разполагаха там с малко място и нямаше толкова много стаи. Със сигурност нямаше и такова великолепно преддверие.

Тара Маккензи имаше опит с малки деца. Беше отгледала не само своите три, но се бе грижила и за племенниците и внуците си. Конар вече бе затворил очи и спеше спокойно. Рианон едва се сдържаше да не го вземе, да го притисне към гърдите си, толкова благодарна и облекчена се чувстваше, че детето й бе живо.

— Беше нечие друго дете. Само ако можех да предупредя…

— Рианон, може би ще можеш да го направиш — успокои я Тара. Тя никога не се бе усъмнила в способността на младата си снаха да вижда странни неща в сънищата си. Джулиан й бе разказал как дарбата на Рианон да предсказва събитията в спасила много хора от сигурна катастрофа. Дори генералите се вслушваха в предупрежденията й.

Но понякога сърцето на Тара се свиваше от мъка за снаха й.

Някъде имаше дете, което бе в опасност. И Рианон отчаяно искаше да помогне…

Тара сложи бебето в люлката му. Прегърна снаха си и я залюля като малко дете, галейки дългата й черна коса.

— Рианон, не бива да се разстройваш толкова. Да можеш да помагаш на хората, както го правиш ти, та това… това наистина е божи дар! Всички ще внимаваме и няма да позволим на някое от малките деца да излиза само на балкона. Ще променим хода на съдбата.