Хедър Греъм - Триумф

— Разполагаме ли с достатъчно морфин? — попита Тия брат си.

Той бе прекарал няколко месеца с армията на Северна Вирджиния и бе свикнал с ужаса на полевата хирургия. Тя осъзна, че това, на което в момента е свидетел, е едва началото на онзи ад, с който той бе живял цели месеци. Веднъж Джулиан се опита да й опише битката при Гетисбърг, но думите му бяха изневерили.

— Е… само един Бог знае — отвърна той, докато чакаше следващия си пациент.

Брат й не бе единственият хирург. Когато положиха на операционната маса войника с парче от шрапнел в крака, друг хирург я извика за помощ. Тия веднага изтича при него. Един лейтенант с едва набола брада, издаваща младостта му, бе получил обилен кръвоизлив заради разкъсване на една артерия. По заповед на лекаря Тия натисна с всичка сила кръвоносния съд, докато лекарят ловко нагласяше форцепса.

— Тия, ела тук!

Тя отново се върна при Джулиан, защото той се нуждаеше от сръчните й ръце.

— Опитвам се да спася този крак, но може би няма да успея. Натисни артерията. Дръж здраво, приготви се да държиш така поне половин минута. — Брат й я погледна, за да се увери, че е разбрала. Тя само кимна. Още веднъж ръката и бе окъпана от кървав дъжд, докато притискаше артерията. Кръвта бе хлъзгава и ръката едва не се изплъзна.

Този мъж също пееше.

Пееше марша „Дикси“.

Дали звуците на песента накараха стомаха на Тия да се свие?

— Сега отпусни — каза Джулиан. — Справи се чудесно. Можеш ли да зашиеш раната, Тия?

— Да.

Следващият им пациент беше оплескан с кал. Артилерийски снаряд бе избухнал на метри пред него. Тия веднага се зае да смъква дрехите му, докато санитарите го заливаха със студена вода — нещастникът имаше сериозни обгаряния на няколко места. Трудно можеше да се различи къде свършва калта и къде започва изгорената плът. Тия се опита да поддържа разговора, докато трескаво режеше униформата му. Джулиан следеше действията на другите две сестри, поставящи морфина в платнена торбичка, която след малко щяха да наложат върху носа и устата на ранения.

— Всичко е наред, войниче, всичко е наред! Потърпи още малко! — Но раненият простена от непоносимата болка, след което стоновете му постепенно стихнаха. — Дръж се, момче, моля те, дръж се още малко… — припряно му шепнеше Тия.

— Госпожице Тия!

Тия се вгледа по-отблизо в изкаляния войник. И едва тогава го позна.

— О, Господи, ти ли си, Гили… Но какво правиш тук, Гили Шенли?

— Умирам, госпожице Тия.

— Не, няма да умреш! Няма да позволя да умреш в ръцете ми, разбираш ли?

Гили затвори очи и се опита да се усмихне.

— Ох, кракът ми…

Тия примигна уплашено и погледна към крака на Гили. Беше наполовина откъснат от взривения снаряд. През този ужасен ден се бе нагледала на какви ли не страхотии, но сега не издържа и усети, че още малко и ще повърне при вида на кървавата каша, в която се бе превърнал кракът на Гили Шенли.

— Джулиан ще ампутира крака ти. Е, ще се наложи да ходиш с патерици, но ще живееш, чуваш ли ме, Гили?

Гили спря да се гърчи. За миг Тия застина, вцепенена от кошмарната мисъл, че вече е безнадеждно късно. Прехапа устни и се озърна отчаяно. Нима Гили бе издъхнал в ръцете.

В този миг избухнаха още снаряди. Тия цялата изтръпна. Лиам, един от санитарите към хирургическия екип на брат й, много опитен в ампутациите, се доближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Той е жив, само че изгуби съзнание от болките.

— Но кракът му…

— Брат ти вече е готов да го оперира.

Още един отрязан крайник. Джулиан мразеше да бъде касапин.

Денят вече не беше нито красив, нито приятен за нея. Беше изпълнен със зловонието на всепроникващата мръсотия, барутен прах, писъците на умиращите хора и коне. Със стенанията на стотиците издъхващи млади мъже.

Към болницата се приближи един конник, крещейки бойния призив на армията на Юга.

— Победихме, джентълмени! Артилерията на Конфедерацията проби отбраната на янките в средата на техните позиции! Нашите войници настъпват и скоро ще изтласкат омразните янки от долината.

Погледите на Джулиан и Тия се кръстосаха над хирургическата маса, върху която още лежеше Гили. Тя не знаеше дали някой от тях споделяше всеобщата еуфория, плъзнала като епидемия из болницата. Ако те бяха спечелили, защо продължаваха да им носят полумъртви пациенти?

Победата струваше прекалено скъпо на южняшката армия…

Когато свърши с Гили, Джулиан сподели със сестра си, че има надежда младежът да преживее операцията, но накрая добави с горчивина: