Хедър Греъм - Триумф

— Аз… толкова съжалявам.

Не само съжаляваше. Имаше чувството, че й призлява. Думите й към Тейлър бяха оскърбителни и жестоки.

Остана втренчена за миг в Алайна, после забързано излезе от кабинета на баща си. Докато тичаше нагоре по стълбите, видя майка си да слиза и я запита:

— Виждала ли си полковник Дъглас?

— Струва ми се, че отиде в конюшните. Тия, какво…

Тия хукна обратно по стълбите и затича през поляната. Забави ход едва когато стигна до конюшните. Може би баща й беше там, за да се сбогува с госта.

Чу гласа на баща си и заобиколи конюшните — не искаше да се види с Тейлър Дъглас там. Обърна се и затича надолу по склона към гората. Беше сигурна, че той смята да прекоси щата, за да се срещне с войсковата част от армията на янките.

Тия застана под стария дъб и зачака. След малко видя Тейлър да излиза на коня си от конюшните.

Както бе предположила, той тръгна по пътя, по който бе минала и тя. Жребецът му прекоси ливадата в лек галоп, но забави ход, когато наближи дърветата.

Тия излезе от сянката на дървото.

— Полковник Дъглас!

Той я видя и дръпна юздите. Намръщи се.

— Намираш се точно на границата на имението, Тия.

— Знам. Ще се върна.

— Добре. Защото те предупредих. Ако пак започнеш с рискованите си игри, не само ще те издам, но ще се погрижа и баща ти, и властите да узнаят за действията ти.

— Не е нужно да ме заплашваш отново! Не съм дошла тук, за да спорим. Аз само… — Тя замълча за миг.

— Да?

Той приближи Фрайър към нея. Въпреки кавалерийския мундир и шапката с перо, той внезапно й се стори…

Заплашителен. По начина, по който я гледаше, в чертите на лицето му сега много по-силно се долавяше наследството на семинолите. Можеше да се движи бързо и безшумно като дивак. Или като полудивак, както тя го бе нарекла. А той сигурно я бе чул. Младата жена виждаше само острите очертания на лицето му, дългата му тъмна коса и силните широки рамене.

Осъзна, че се страхува. Но не се страхуваше от някаква жестокост. По-скоро от силата на неговото докосване…

— Съжалявам.

Той наклони глава, тъмните му вежди се повдигнаха въпросително, а в полумрака в очите му проблеснаха искри на любопитство.

— Ти съжаляваш? За какво… А, задето ме нарече дивак? Задето обиди собствените си роднини? — сухо попита младият мъж. — Не възнамерявам да го споменавам пред нашите общи роднини, които със сигурност ще се почувстват много засегнати.

— Не! Не съжалявам, задето те нарекох дивак, и това няма нищо общо с моите роднини. Ти наистина си дивак и можеш да бъдеш много груб и…

— Тогава за какво съжаляваш?

— Аз наистина съжалявам, много, много съжалявам за съпругата ти. Не знаех. Мислех, че… Мислех си, че…

— Да, знам какво си мислила.

— Ти ме остави да си мисля, че…

— Да, предполагам, че го направих. — Той я оглеждаше внимателно и за миг замълча. — И аз съжалявам за това, което те оставих да си мислиш. Я ми кажи по-малко ужасно ли е да бъдеш съблазнена от овдовял враг, отколкото от женен враг?

— О, що за арогантност! Аз никога не съм била съблазнена от теб!

— Хм — промърмори Тейлър. — Може и да бъдеш.

— Моля? — високомерно процеди тя, което накара устните му да се извият в насмешлива усмивка.

— Ти познаваш мен по-добре, отколкото познаваш Уиър, Тия. Може и да не ми повярваш на това, което ще ти кажа, но искаш да ме опознаеш по-добре, отколкото познаваш него.

— Вие сте безкрайно, безкрайно арогантен, сър! Както и повечето от вашата порода!

— Коя порода имаш предвид? Тази на дивия индианец, или на омразния янки?

— На юнионистите! Те са врагове на хората, които искат само свободата си!

Той поклати глава.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Напротив, мисля го!

— Тия, не вярвам, че аз съм врагът, за който говориш. Всъщност мисля, че можех да те имам в онази гора. Още преди да узнаеш името ми.

— Никога! — възмутено изкрещя тя. — Що за отвратителни, непочтени и безочливи думи! Никога…

— Какъв яростен протест! — прекъсна я той и избухна в смях.

— Виж — заговори през зъби Тия, опитвайки се да се овладее, както и да потисне странния трепет, който внезапно прониза тялото й. — Дойдох тук, за да ти кажа, че съжалявам, наистина съжалявам за грубите и жестоки думи, които казах за съпругата ти — тя е била много, много красива и очевидно изключително добра и състрадателна. — Поколеба се и продължи: — Сигурно много си я обичал.

— Обичах я — просто отвърна той без следа от смях в гласа.

Вятърът прошумоля над главите им. Тия не знаеше какво повече да каже.