Хедър Греъм - Триумф

— Съгласна съм с теб! — извика тя. — Просто не съм съгласна с…

— С кое? — попита той.

В този миг тя не можа да си спомни.

— Татко, аз защитавам нашия щат. Мили Боже, много хора против отделянето, но когато щатът обяви независимостта си…

— Да, да, знам, дори великият Робърт Е. Лий беше против отделянето на Юга!

— Да, нямах намерение да споменавам името му, но след като ти го направи…

— Мъже от двата враждуващи лагера са гости в тази къща — прекъсна я баща й. — Не искам да обидим никого от тях. Иън успя да се държи много благоразумно и предпазливо.

— Иън стъпва по опасна територия!

— Не и в моята къща! — отсече Джарет. — Освен това ти също си в опасност.

— Тук съм в безопасност.

— Тия, успях да запазя тази плантация, защото винаги съм я управлявал с желязна ръка. Всички знаят, че сред моите работници има и семиноли, които са войнолюбиво племе — те се сражаваха с правителствените войски доста време и станаха отлични бойци. Сред работниците има и емигранти, на които съм помагал от първия миг, в който са стъпили на тази земя, бивши наемници, шотландци, бунтовни ирландци и какви ли не още пришълци. Но войната с всеки изминал ден става все по-жестока. Случват се лоши неща, Тия: изнасилвания, палежи на къщи, убийства. Телата на жертвите остават неоткрити; престъпниците не получават възмездие; а ние само обвиняваме войната за всяко насилие или смърт. Бог знае, че ако някой властен и избухлив командир един ден реши да нападне тази къща, ще му е нужна цяла армия, за да я превземе. Обаче извън границите на имението, Тия, ти си в опасност.

— Татко… знаеш, че смятам да се върна в полевата болница на Джулиан.

— Да, ще бъдеш с Джулиан или с хората му, които са лоялни към него и ще те придружават през цялото време.

Тя не обори твърдението му. По-добре баща й да вярва, че тя постоянно е добре охранявана.

— Вече няма да яздя в гората — обеща младата жена.

— Иди си вземи шерито — рече й той. — Аз бих пийнал чаша коняк.

— Да, сър.

Тия отиде до масичката и му наля питието.

— Вярно ли е, че Тейлър е тръгнал след теб? — попита баща й.

— Да — отвърна тя и му подаде чашата.

— Надявам се, че си му се извинила.

— Да се извиня? — Тия едва не разля коняка.

— Ти го обиди с песента си, Тия.

— О… да, разбира се, извиних му се.

Тя внезапно изпита чувството, че не са сами. Обърна се към вратата. Иън и Тейлър тъкмо влизаха в кабинета. Дали бяха чули думите й? Ядоса се, задето толкова лесно се изчервяваше. Опита се да не издаде чувствата си.

— Иън, полковник Дъглас, мога ли да ви предложа по едно питие?

— Ти какво пиеш, татко? — попита Иън, захвърли шапката си на бюрото и се отпусна в коженото кресло. — Това кресло е страхотно удобно! — додаде със задоволство.

— Да, така е — кимна Джарет. — Аз пия коняк, а сестра ти, изглежда, е придобила вкус към шерито.

— В хирургията пием доста рядко и никога толкова изискани напитки — каза Тия на баща си.

— И аз ще пийна чаша коняк, татко — рече Иън.

— Тейлър, какво ще предпочетете да ви налее дъщеря ми? — обърна се Джарет към госта си.

— И аз ще изпия чаша коняк, сър. След това ще си тръгна.

Тия наля чашите с коняк. Докато ги поднасяше на баща си, брат ги и Тейлър, очите й бяха сведени надолу. Пръстите й докоснаха неговите, когато пое чашата си. Дори този кратък допир ускори пулса й. Искаше да хвърли нещо по него или още по-просто — да го върже и да го удря, докато го смачка.

— По кой път ще поемеш, Тейлър? Накъде ще се насочиш?

Мъжът остана мълчалив за миг, докато се настаняваше в креслото срещу това на Джарет, съвсем близо до масичката за сервиране, където бе застанала Тия.

После тя осъзна, че той я гледа.

— Предпочитам да не ви казвам, сър.

— Дъщеря ми не е действащ войник, Тейлър — отбеляза Джарет.

Тейлър извърна поглед към него.

— Да, сър, но е приятелка с мнозина действащи.

— Е, понякога се налага да се оттеглиш с достойнство! — заяви Тия с престорено весел глас. — Ще ви оставя да обсъдите въпроса на спокойствие.

— Тия… — намръщи се Джарет.

— Няма нищо, татко! — обърна се към него, целуна го по бузата и излезе.

Запита се къде ли са майка й, снаха й и децата. Вкъщи беше толкова тихо. Излезе през задната врата, която гледаше към реката. Реши, че близките й може да са на поляната зад къщата. Не видя децата.

Запъти се към малкото пристанище на брега. Рътгър, който бе отговорник за пристанището и близък приятел на Джарет, й махна от един от корабите на баща й. Тя също му махна и се загледа в мъжете, които работеха на пристанището — товареха на кораба кашони с флоридско говеждо, с което снабдяваха армията на Конфедерацията. Изглежда, животът продължаваше както обикновено. Мъжете работеха на полето, конете препускаха в оградената ливада, посевите растяха. Това бе един добър живот, приятен и щастлив, какъвто винаги е бил, ако се изключеха въоръжените мъже, застанали на пост край прозорците на склада.