Хедър Греъм - Триумф

Тя се взря за миг в него, сетне избухна в смях.

После Мери го целуна, двамата отново се любиха и това бе най-прекрасната Коледа, която някога Брент си бе представял.

Тия се прибра, галопирайки през целия път на връщане. Щом видя Били, разбра, че наистина го е изплашила. Слезе от Блейз и сложи ръка на рамото на коняря.

— Съжалявам, наистина съжалявам, Били. Не исках да те разстроя.

Той кимна.

— Моля ви, госпожице Тия, внимавайте какво става около вас.

— Били, през по-голямата част от войната съм отсъствала от къщи.

— Но войната непрекъснато променя живота ни.

— Ще бъда внимателна. Били, обещавам.

— Баща ви идва тук, за да ви търси.

Благодаря ти, Били. Ще отида да го намеря.

— Казах му, че сте с полковник Дъглас.

Били изрече последното така, сякаш щом тя е с Тейлър, значи всичко е наред. Тия се опита да потисне надигналото се чувство на враждебност, но не можа. Споменът за онази сутрин край реката, когато реши да го съблазни, за да могат младежите от нейната група да го пленят, я изпълваше с горчивина. В гърдите й се надигна гняв към самата нея само като си помисли за всичко, което се бе случило помежду им — за начина, по който се чувстваше в негово присъствие, колко бързо се бе предала пред силата на неговото докосване, за това, което изпита, когато той я целуна, за допира на ръцете му…

А той беше женен.

Насили се да се усмихне на Били и забърза към къщата, като стискаше и разтваряше юмруци по пътя. Изтича по стъпалата на верандата и влетя в коридора.

Кабинетът на баща й беше вдясно от входа. Тия почука на вратата. Никой не отговори. Отвори и пристъпи вътре. Баща й го нямаше.

Младата жена въздъхна и отиде до голямото елегантно кожено кресло, което майка й му бе подарила за последния му рожден ден. Кожата бе мека, а креслото — дълбоко и удобно. Тя седна и се облегна — питаше се защо в душата й бе толкова объркано. Отвори очи. На малката масичка в другия край на стаята бе поставена кристална гарафа с шери. Тия скочи от креслото и си наля голяма чаша.

Баща й влезе тъкмо в този момент.

Както майка й често обичаше да казва, Тия беше истинска дъщеря на баща си. Тя знаеше, че има неговите тъмни очи и е наследила гъстата му черна коса. Но той бе много висок и въпреки че всяка изминала година добавяше нови сребърни нишки в косата му, раменете му си оставаха силни, широки и изправени, а тялото му — стройно и стегнато. Той беше прекрасен баща, строг, но справедлив, добър учител, който я бе научил на много неща. Но Тия от дете имаше чувството, че винаги може да изтича при него и той ще реши всичките й проблеми. В много отношения можеше да се каже, че тя е едно разглезено и привилегировано дете. Ала баща и винаги бе изисквал добро държане, интелигентност, етичност и състрадателност от всяко от децата си. Джарет ги бе научил да бъдат любезни и внимателни, да отстъпват пред по-възрастните и инвалидите без значение какъв е цветът на кожата им или произходът им. Всичките му работници в плантацията бяха трудолюбиви и старателни и получаваха отлично заплащане за труда си. В същото време той бе истински баща. Джарет не бе възразявал, когато синовете му си устройваха доста шумни и весели празненства. Винаги бе закрилял и глезил дъщеря си — затова очакваше тя да се държи скромно, макар че окуражаваше желанието й да продължи образованието си и дори навика й открито да изразява мнението си във всеки разговор.

Джарет повдигна тъмните си вежди и изгледа многозначително чашата с шери.

— Не е ли малко рано за това? — попита той и се приближи до прозореца. От него се откриваше изглед към реката и стръмния склон в далечината. Остана с гръб към нея.

— Съжалявам, татко — промълви тя. Той се обърна. Тия погледна очите му и разбра, че любовта му към нея не се бе променила, но той бе объркан. Остави чашата с шери на масата и изтича към него. Ръцете му я обгърнаха и той я целуна по косата.

— Какъв дявол те е обзел днес? — попита баща й и вдигна брадичката й, за да срещне очите й. — Винаги съм бил благодарен, че Джулиан е лекар и работи във военна болница. И макар че бащинското ми сърце се свиваше от мъка и тревога при мисълта, че ще отидеш при него, разбирах, че ти имаш нужда от това. Но аз никога не съм пренебрегвал факта, че ние сме станали силна нация, защото толкова много щати са били заедно. И въпреки че влязохме във война заради правата на щатите, основното разногласие винаги е било заради робството — една институция, която очевидно е морално несправедлива и която трябва да бъде премахната по законен път. И аз не мога да повярвам, че ти не си съгласна с мен.