Хедър Греъм - Триумф

— Да, далечни роднини сме.

— Чухме, че ще идвате насам. Спомням си ви отпреди много години. Хубаво е, че ви виждам пак, сър… макар и в тази странна униформа.

— Били, мъжете, които преследват жестоко нашите хора, облечени в тази униформа, са раздвоени, също както е раздвоена и нацията ни. Аз мислих много дълго, преди да избера пътя, по който съм поел.

— Може би сънищата са ви показали този път.

Тейлър се усмихна. Доста отдавна не бе общувал със семинолите.

— Направих избора си напълно трезвен и в пълно съзнание. А ти си останал с Джарет Маккензи.

— О, аз смятам, че някои от онези наконтени самохвалковци в униформа на Конфедерацията, са чисти негодници — ухили се Били и додаде: — Ще ви доведа коня. Тръгвате ли си?

— Ще потърся госпожица Маккензи.

— Това е добре, тъкмо ще ми спестите доста неприятности. Хората на баща й охраняват къщата и земите наоколо, но извън тях… Казах й да внимава и да избягва опасностите. Тя ми обеща, но няма да го направи. И не че ме излъга. Тя просто отказва да види опасността, ако ще й попречи да направи това, което си е наумила.

Били изведе Фрайър от клетката и отиде да вземе седлото, докато Тейлър слагаше юздата на коня. Помисли си, че Били съвсем точно бе охарактеризирал младата госпожица Маккензи — тя не мислеше разумно и не виждаше опасността. Правеше това, което в момента на нея й се струваше най-правилно. Тя не виждаше дори опасността, която сама създаваше за къщата на баща си. Нямаше никаква представа как всяка нейна дума и движение се отразяват на Реймънд Уиър.

— Благодаря ти, Били — усмихна се Тейлър и отстъпи, за да му даде възможност да нагласи седлото.

Тейлър препусна по пътеката, по която бе поела и Тия. Тя водеше право към гората. Щом навлезе сред дърветата, можеше лесно да следва дирите й. Местността бе необикновено красива — земята бе покрита с килим от борови игли, а дърветата оформяха над главата балдахин от зелено кадифе. Отначало той се движеше в лек галоп, но после забави ход, тъй като бе сигурен, че тя е спряла някъде наблизо. Слезе от коня и тръгна по пътеката. Скоро стигна до един шубрак, който заобикаляше малко горско поточе. Тя седеше върху един дънер, загледана във водата.

— Май е прекалено студено за гмуркане? — попита той.

Тя се сепна и се обърна. В първия миг очите й се разшириха, после се изпълниха с гняв и тя отново се извърна към водата.

— Как ме откри? Били ли ти каза къде да ме търсиш?

Тейлър приближи до дънера, клекна наблизо, скръсти ръце пред себе си и също зарея поглед в кристалната вода. Не я погледна. Нямаше нужда. Сякаш тя се бе запечатала в съзнанието му. Очите й бяха много тъмни, тъмномахагонови, също като тези на баща й — странен каприз на наследствеността, още повече, че мъжете и жените от рода да Джеймс, в чиито вени течеше и индианска кръв, бяха със светли очи — сини или зелени. Цветът на очите и косите й бяха част от красотата й. Очите й изглеждаха безкрайно дълбоки, а цветът им бе в идеална хармония с копринената мека на косата й. Кожата й бе като слонова кост и кадифе, скулите й бяха фини и красиво оформени. Върху страните й бяха разцъфнали нежните листенца на роза, а устните й бяха като кървавочервено вино — плътно, уханно и упойващо. Тейлър съвсем ясно си спомняше вкуса им.

— Нямаше нужда никой да ми казва къде да те търся — рече той. — Не беше никак трудно да те проследя.

— Защо си ме проследил? Излязох от къщата, за да избягам…

— От какво да избягаш?

— Най-вече от теб — заяви тя, обърна се към него и го погледна в очите.

— А може би по-скоро защото не можа да понесеш разочарованието на баща си? — подхвърли той.

Тя бързо се извърна и Тейлър разбра, че е прав. Тя искаше да засегне него и затова изпя южняшкия химн „Дикси“. Но не успя да го уязви — той харесваше песента, — а разстрои Джарет.

— Това не е твоя грижа. Защо си ме последвал? Защо просто не ме оставиш на мира?

— Били смяташе да тръгне да те търси. Каза ми, че те е предупредил да не се отдалечаваш от границите на имението.

Тя поклати глава, впила поглед в лицето му.

— Ти си този, който е в опасност, а не аз. Аз съм на страната на бунтовническата армия. На мен никой не ми е ядосан.

— Боя се, че не е нужно някой лично да ти е ядосан, за да станеш жертва на насилие. Но както ти казах и преди — аз съм ти ядосан.

— Да не би да ме заплашваш?

— О, да. Вече те предупредих.

— Но ти ми обеща, че няма да издадеш тайната ми.

— Докато спазваш обещанието си.