Хедър Греъм - Триумф

— Как може да сте толкова сигурен? — настоя Алайна, но в следващия миг лицето й пламна, защото осъзна какъв отговор ще последва. — О! — смутено промълви младата жена.

— Познавате ли я, сър? — остро попита Реймънд.

Сърцето на Тия отново замря и тя остана без дъх. Не можеше да издържа повече. Ако този янки не отговореше веднага, щеше да изкрещи и да скочи от мястото си, всички щяха да я помислят за луда, а баща й щеше да разбере…

— От доста време не съм участвал в светския живот на този щат. Едва ли бих могъл да разпозная в дамата дъщерята на някой местен плантатор — каза най-накрая Тейлър.

Тия имаше чувството, че ще припадне на масата. Той нямаше да я издаде. Поне засега.

— Искате ли пури и коняк, господа? — попита Джарет. — Вечерта е толкова мека и приятна, че можем да се насладим на чашка след вечерята навън на верандата.

— Както желаете, сър. Дами… — Тейлър стана от масата, поклони се на жените и тръгна след домакина навън.

— Дами… — последва ги Иън, поклони се учтиво и излезе.

Реймънд Уиър също се присъедини към тях.

— Всичко мина доста добре — промърмори Тара. — Тази вечер не се кръстосаха шпаги.

Тия не остана дълго в салона с майка си и Алайна. Беше неспокойна и имаше нужда да си отдъхне. Излезе от къщата през задната врата, бавно заобиколи верандата и приближи предните стъпала. Оттук можеше да чува разговора на мъжете.

Подслушването, както майка й я бе учила, бе невъзпитана и груба постъпка. Този, който подслушва, може да чуе неща, които би предпочел никога да не узнае. Мъжете обсъждаха Годайва — тема, по която тя определено не искаше да чува нищо повече, но от спокойния тон на разговора личеше, че Тейлър не бе издал тайната й.

За щастие разговорът им не продължи дълго. Тия чу как Тейлър благодари на баща й за гостоприемството, после до слуха й достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Мъжете бяха влезли в къщата и благодаряха на майка й за вечерта.

След малко всичко утихна. Тя заобиколи верандата и се сепна — Реймънд Уиър бе все още там, излегнат на един шезлонг и загледан в нощното небе.

— Тия? — тихо рече той.

Тя се усмихна и приближи — много й се искаше да не се чувства толкова неудобно.

Той наклони глава и погледът му се плъзна с възхищение по тялото й. Тя се почувства поласкана от одобрителната му усмивка.

— Наистина е хубаво, че си тук, Рей.

— Само ако този дом бе наистина лоялен към Конфедерацията… Колко прекрасно би било, Тия, ако баща ти осъзнае, че трябва да обвърже съдбата си с тази на щата!

— Той обича този щат, Рей, дори го обожава.

— Ти, Тия, си олицетворение на всичко добро в нашия живот, в нашия щат, в нашето съществуване.

— Изразявате се твърде поетично за един войник, сър — усмихна се младата жена.

Той се пресегна, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Дланите му покриха нейните.

— Тия, омъжи се за мен.

Тя не отговори. Колко странно. Преди малко се бе шегувала, че вече не са останали мъже за женене. Той бе идеалният кандидат. Офицер от армията на Юга, смел воин, добър военачалник, готов да рискува живота си за каузата, в която вярваше. Умен, красив, страстен…

Един мъж, който би могъл да пожелае жена като Годайва, но който никога не би се оженил за нея!

Когато той се наведе и притисна нежно устни към нейните, тя се стъписа, но не се отдръпна, а зачака… Да изпита страст, да почувства нещо…

Какво очакваше? Тя нямаше опит…

И все пак имаше. Вече бе усетила целувка, изпълнена със страст, дръзко желание, ярка искра, буен пламък, изгарящ огън, заплаха, предупреждение и обещание…

Тейлър. Тейлър Дъглас.

Отдръпна се от Реймънд.

— Обичам те, Тия.

Тя поклати глава.

— Не, не сега, Рей. Войната… баща ми, моите… искам да кажа, аз имам задължения.

— Обичам те — повтори той.

— И аз…

Какво тя? Всъщност тя не знаеше какво изпитва. Привличане? Разочарование?

— Рей, когато войната свърши…

— Не мога да чакам войната да свърши.

— Може би някой друг път.

— Винаги има и друг път. Аз ще чакам, Тия, колкото решиш. Ще чакам само теб и съм готов да приема всяко твое условие.

Той отстъпи, поклони се изискано и се запъти към къщата. Тия закрачи по моравата. Мъглата се бе вдигнала и нощта бе много красива. Върху тъмното небе се очертаваше блестящият лунен сърп.

— Лека нощ… — промърмори тя по-скоро на себе си и в същия миг чу нечий глас:

— Лека нощ, Годайва.

Тя се извърна бързо и вдигна глава — гласът прозвуча от балкона на втория етаж. Тейлър Дъглас. Беше свалил мундира си въпреки хладната нощ и сега беше само по бялата си памучна риза. Тъмните му къдрици леко се поклащаха от бриза.