Хедър Греъм - Триумф

Тя пристъпи в стаята и посегна към гарафата с коняк.

Стори му се, че ръцете й треперят.

— Имаш ли нещо против? Струва ми се, че не е зле да си налея, докато не си разлял останалото количество.

Той вдигна ръка.

— Налей си — промърмори Брент, без да откъсва изумения си поглед от нея.

Да, това беше тя — от плът и кръв. И зашеметяваща като малка снежна кралица в белия си пеньоар. Ухаеше на сапун и розова вода. На светлината на пламъците косата й изглеждаше мека и копринена като самур. Тя бе истинско предизвикателство за сетивата му. Допреди миг Брент се чувстваше смъртно уморен. Но внезапно се съживи. Беше премръзнал. Сега цялото му тяло пламтеше в огън, сякаш поразено от светкавица. Тя не носи нищо под пеньоара, помисли си той.

— Пак те питам — изрече той. Прегракналият му глас прозвуча много по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Какво правиш тук? Как влезе… в тази къща? Как ме откри?

— Не беше трудно да те открия. Просто попитах къде са те прехвърлили. Един от ординарците ми каза, че си настанен в тази къща. Вратата не беше заключена и влязох. Би трябвало да си по-внимателен. Град като Ричмънд гъмжи от бегълци. Някои от тези хора са избягали от Грант и крадат всичко, каквото им попадне. Колкото и да е странно, не всички наши сънародници са благородни войници и лекари. Някои от тях са просто страхливи мародери.

— Мери, защо си тук?

Тя изпи коняка си на един дъх и рязко остави чашата на ласата. Беше свела поглед. После вдигна глава и очите й отново срещнаха неговите.

— Ти каза, че съм ти длъжница. Аз винаги си плащам дълговете.

— Какво?

— Разбрах, че си тук. Баща ми… аз съм ти задължена за всичко, което направи за него. Аз… аз винаги си плащам дълговете. Коледа е. Струва ми се, че времето е подходящо.

— Значи… си дошла тук… за да си платиш дълга?

— Да — смотолеви тя, а очите й отново се отклониха от неговите.

Той не можа да се сдържи. Протегна се, сграбчи ръката й и я привлече към себе си. Тя бе съвършено гола под пеньоара. Брент сведе глава и я целуна. Устните й трепереха. Господи, колко са сладки. Целувката му стана по-настойчива. Тя разтвори устни. Тялото й се притисна към неговото, топло, гъвкаво и съвършено. Пръстите му потърсиха гърдите й, наслаждавайки се на усещането на твърдата плът. Той потръпна и слабините му пламнаха.

Но се овладя, бързо се отдръпна от нея и изруга:

— По дяволите, Мери! Не ми дължиш нищо! Когато ти го казах, бях ядосан. Нищо не ми дължиш заради баща си. Какво, за Бога, си мислиш за мен? Че аз няма да помогна на който и да е умиращ човек?

Тя стоеше на крачка от него, трепереща, а очите й блестяха, плувнали в сълзи.

— Длъжница съм ти за това, което направи за него.

Брент пристъпи отново към нея, взе я в обятията си. Повдигна брадичката й и очите им се срещнаха. Устните й трепереха. Усети, че и самият той трепери.

— Мери, Мери! Ти си една малка глупачка. Няма да се любя с теб само защото смяташ, че си ми задължена. Тогава бях разгневен, изпълнен с ревност, наранен… един идиот.

Тя сведе поглед и облегна глава на гърдите му.

— Ще се… ще се любиш ли с мен… ако ти кажа, че просто искам да бъда с теб? Че прекарвах всеки божи ден, откакто си замина, опитвайки се да измисля как да дойда при теб, как да ти кажа…

Гласът й премина в шепот, а той се запита дали бе чул правилно. Пръстите му трепереха, кръвта изгаряше вените му. Обхвана брадичката й и отново повдигна главата й.

— Какво?

— Искам да бъда с теб. Имам нужда да бъда с теб. В този момент не бих могла да съм другаде.

— Мери, не бива да си тук само защото няма къде другаде…

— Не е заради това, глупчо! Искам да бъда с теб. Възхищавам ти се, ти изпълваш въображението ми… аз съм любопитна, за Бога, и освен това го искам. Не ми казвай, че не можеш да ме използваш…

— Да те използвам? — прекъсна я Брент и се намръщи. Но явно тя мислеше за нещо съвсем друго.

— Тук, в болницата. Знаеш, че съм достатъчно компетентна и че мога да предугадя нуждите ти.

— А можеш ли да предугадиш всичките ми нужди? — промърмори по-скоро на себе си той.

— Брент, моля те. Знам, че пристигнах съвсем неочаквано за теб. Но трябваше да дойда тук и се надявах, че понеже е Коледа… е, надявах се, че изпитваш поне нещо към мен.

— Мери, това не е правилно. Ти не си от този тип жени.

— Какъв тип? Чувствена и съблазнителна?

— О, Господи! Мери, повярвай ми… — Замълча и я погледна. Сребристите й очи блестяха, косите й се стелеха по гърба, а пеньоарът разкриваше заоблените гърди и малките им розови връхчета, подчертаваше тънката талия, изящните извивки на бедрата й… — Повярвай ми, ти наистина знаеш как да съблазняваш!