Хедър Греъм - Триумф

— Как смеете да обиждате полковник Уиър! Той е лоялен и се сражава за своя щат, той е решителен, джентълмен и…

— И добър човек. В това не се съмнявам.

— Тогава…

— Той е фанатик. Прекалено много е чел Макиавели. Готов е на всичко в името на една цел. Би предпочел да унищожи този щат, но не и да му позволи да се присъедини към Съюза.

— Ние все още не сме изгубили войната!

— Ще я изгубите.

Тия се втренчи в него. Светлокафявите му очи срещнаха нейните. Тя различи в мрака красивите, като изваяни черти на лицето му. В миг й се прииска да протегне ръка и да погали скулите му. Въобще не бе толкова ужасно да лежи, да бъде докосвана от него. Внезапно си помисли за затворената врата на стаята и за всички онези неща, които бе пропуснала, посвещавайки се на войната. Стисна зъби, бясна на себе си. Какво ставаше с нея и как можеше да лежи тук, до един заклет враг, за когото, изглежда, най-голямото удоволствие бе да я дразни, а тя въпреки това да копнее да го докосне. Топлината, която се разливаше по тялото й, й се струваше дяволско изкушение и в същото време — Бог да й е на помощ — тя го желаеше.

— Не дойдох тук, за да си говорим за войната.

— Сега вече наистина съм поласкан. Нима сте дошли, за да ме съблазните, госпожице?

— Не! — възмути се Тия. Осъзна, че бе повишила тон и тихо го прокле. Усмивката му я вбеси още повече. — По дяволите, престани!

— Нищо не съм направил.

— Престани да се държиш така!

Той отново се усмихна, поклати глава, но после лицето му придоби сериозно изражение.

— Добре, Годайва, говори.

— Ти все още не си ме издал — задъхано промълви младата жена, като го гледаше право в очите.

— Много уважавам баща ти, брат ти и майка ти — отвърна Тейлър. — Едва ли ще изпаднат във възторг, ако разберат за твоите опасни лудории.

— Това, което направих, не беше никаква лудория. Стана случайно. Трябва да ме разбереш. Нали беше там?

— Да, наистина бях там — тихо рече той. — Годайва беше отклонила група мъже надолу по една заблудена пътека, за да не заловят капитан Дикинсън и неговите кавалеристи. Още колко пъти след това е яздила?

— Това беше единственият път, кълна се. Нямах намерение да…

— Изглежда, доста често ти се случва случайно да се окажеш гола, което е доста странно за една добре възпитана южняшка лейди, не е ли така?

— Не бих го нарекла „случайност“; това беше моментен импулс, в изблик на отчаяние…

— Би трябвало наистина да кажа на баща ти, защото трябва да престанеш с това.

— Не бива да му казваш, моля те…

Той се наведе по-близо до нея.

— Могат да те убият. И когато намерят тялото ти, те ще разберат и мъката им ще бъде още по-голяма. А аз ще се чувствам виновен, че съм предал доверието им, защото съм знаел и съм си мълчал.

— Моля те…

— Обещай ми, че никога повече няма да го правиш. Независимо от обстоятелствата.

Тия затаи дъх, впила поглед в лицето му.

— Това е единственият начин, Годайва.

— Няма да се повтори. Не исках да го правя, вече ти казах…

— Независимо от обстоятелствата.

Тя стисна зъби.

— Независимо от обстоятелствата.

— В такъв случай никога няма да издам тайната ти.

Тия се вгледа в светлокафявите му очи, молейки се дано да й казва истината.

Изведнъж осъзна ситуацията, в която се намираше. Лежеше в неговото леглото, кракът му бе преметнат през нея, а ръката му обгръщаше кръста й. И беше гол.

Това откритие бе толкова внезапно, че очите й се разшириха от паника, а плътта й пламна от прилива на кръв.

— Ами тогава, аз… аз…

— Ти като че ли изведнъж се озова пред врага и разбра, че си изложена на смъртна опасност! — подразни я той и се наведе още по-близо към нея. — Е, но не е нужно да се опитвате да избягате така панически, скъпа госпожице Маккензи. Нима смятате, че ще загубя контрол в дома на баща ви и ще изнасиля дъщеря му под собствения й покрив?

— Не, аз… аз… Господи, това е…

— Шт! — Той внезапно притисна пръст към устните си. Тя не чу нищо обезпокояващо, но той скочи от леглото, втурна се към балконската врата и се спотаи зад завесите. Тия нервно хапеше устни, опитвайки се да не гледа към изящната му фигура, изваяна като бронзова статуя. Широките му рамене и мускулестите му ръце на приказната лунна светлина изглеждаха напрегнати като опъната тетива на лък. Бедрата му бяха също така мускулести, а краката му — дълги и чудесно оформени.

Той пристъпи крачка напред, предпазлив като хищник, който дебне плячката си. Напомни й за чичо й Джеймс и братовчедите й, воюващи със семинолите. В тишината Тейлър продължаваше да следи с поглед балконската врата и решетката пред нея, заслушан в нещо. Тя все още не можеше да разбере какво точно дебнеше той. След малко Тейлър се върна и трескаво нахлузи панталоните си.