Хедър Греъм - Триумф

Тя кимна.

— Оценявам много високо усилията на баща ти да поддържа равновесието в района. Жалко, че той не осъзнава какво бъдеще очаква Флорида. Надявам се, че все пак след време ще осъзнае реалностите.

Тия си припомни, че позицията на баща й никак не се бе променила от началото на войната и той явно нямаше никакво намерение да я коригира.

— Може би е редно поне сега, в навечерието на Коледа, да забравим за нашите позиции — примирително предложи младата жена.

Рей не й отговори. В този миг Алайна се върна в детската стая, за да прибере сина си.

— Хайде, Шон, време е да си лягаш, момчето ми. О, Рей, кога си дошъл? Колко се радвам, че си жив и здрав! Изглеждаш много добре.

— Алайна! Какво удоволствие е за мен да те видя отново.

— Да не би да си решил да отседнеш в детската стая? — попита Алайна.

Реймънд Уиър се усмихна и поклати глава.

— Не. — После се обърна към Тия. — Майка ти бе така любезна да ме настани в стаята за гости. На долния етаж чух някой да споменава, че Тия била с децата в тази стая, затова дръзнах да се появя тук.

— Все пак може би си искал да намериш спокойствие в детската стая — предположи Алайна.

— Тъкмо обратното, търсех това, което винаги ме е вълнувало — опроверга я той.

Алайна сбърчи вежди и погледна към Тия.

— Е, тогава, Шон, скъпи мой, хайде да вървим. Тия, майка ти се безпокои кога ще се върнеш долу. Вече ни очакват за вечерята.

— Скоро ще сляза при тях — увери я Тия. Алайна и Шон излязоха от стаята. Тия също тръгна към вратата, но Реймънд не помръдна, приковал поглед в нея.

— През тези години си станала още по-красива. Не вярвах, че това е възможно, но сега, когато си истинска жена, хи още по-силно ще обсебваш сърцето и мечтите ми.

— Много мило от твоя страна, Рей.

Той я настигна и я хвана за ръцете. Поднесе ги към устните си и нежно ги целуна. Погледите им се кръстосаха. Младата жена остана безкрайно поласкана от галантния му жест, ала в същото време бе странно объркана. Харесваше го, винаги го бе харесвала. Той бе красив, обаятелен, неспокоен и дори малко див, истински образец на галантен южняк. Може би бе подходящ за нея и тя го чувстваше…

Добре. Точно тази вечер щеше да се нуждае от приятел.

— Ти също си красив — внезапно се усмихна Тия.

— Благодаря, госпожице — засмя се Реймънд. — Благодаря на Бога за възможността да бъда в Симарон, при това точно днес, когато и ти си тук!

— Майка ми…

— Да, зная, че се тревожи за теб. — Той отстъпи крачка назад. Истински образец на безупречен джентълмен. Щеше да бъде съвършен южняшки съпруг, винаги възпитан, тактичен, дискретен, дори непорочен. Тия внезапно усети как се изчерви.

— Извини ме, но трябва да сляза долу.

Тя мина покрай него и се втурна по коридора и после надолу по стъпалата. Много бързо стигна до кабинета на баща си. Вратата беше отворена.

Баща й се бе настанил на бюрото си, както винаги привлекателен, изискан и впечатляващ. Брат й, който много приличаше на баща си, седеше на стола отстрани, като в момента подаваше една книга от библиотеката на баща й на един от гостите — Тейлър Дъглас.

Сърцето й заби ускорено, когато тримата мъже се извърнаха към нея. Дъглас се изправи — беше висок колкото брат й — удивително елегантен с ослепително бялата си риза и грижливо изгладения си кавалерийски мундир. На ярката светлина на лампите Тия не пропусна да забележи гарвановочерната коса, старателно пригладена, както и блясъка на светлите му очи, а също и добре очертаните му скули. Стори й се, че макар и за миг, той успя да я заслепи с вида си. И тогава си припомни, че още при първата им среща я бе осенило прозрението, че вижда нещо познато в него, смътно напомнящо за братовчед й Джеръм, защото толкова черна коса можеха да имат само хора с индианска кръв.

Не можеше да откъсне поглед от него.

Той също се вгледа в нея.

Някой в стаята се изкашля. Тия примигна смутено.

Рийвс, личният камериер на баща й, който бе в Симарон, откакто се бе заселила тук нейната фамилия, сервираше уиски и шери. Той се намръщи, защото забеляза, че Тия продължаваше да гледа втренчено гостите, а после повдигна въпросително вежди, защото тя сбърчи устни, но доста бързо успя да възстанови самообладанието си и да посегне към чашката с шери, което внезапно се оказа много необходима подкрепа.

— Тия, най-после се появи! — каза баща й и стана от стола. Тя набързо надигна чашката с шери.

— Извинявай, татко. Нямаше да закъснея, ако не се бе наложило да се занимавам с немирните деца на брат ми. Доста време ми отнеха грижите за тях.