Хедър Греъм - Триумф

Тия смръщи вежди.

— Ти… всъщност познаваш ли този Тейлър?

— Разбира се — усмихна се Алайна. — Той е втори братовчед на Сидни, Джеръм и Брент. Израснах сред тях, знаеш това. Той често се виждаше с чичо ти Джеймс. Не мога да повярвам, че никога не си се срещала с тях!

— О, срещала съм се с него.

— Кога?

— Ами… било е много отдавна, когато съм била съвсем малка — бързо отвърна Тия. — Разбира се, аз нищо не помня, но поне така ми обясниха.

— Той се е опитал да стои надалеч от Флорида. Дори и сега за него не е безопасно да кръстосва пътищата на щата.

— Сигурно е така — промърмори Тия.

— И за Иън не е лесно да остане тук — добави Алайна.

— Да, скъпа, и аз се тревожа за Иън. Знаеш колко обичам брат си…

— Разбира се. Макар че, знаеш ли, мисля, че не бива да мразим Тейлър само защото се сражава на страната на янките. Той наистина е изключителен мъж. Струва ми се, макар че нямам ясни спомени, че когато бях малка, май го ударих, защото ме беше ядосал. Само че не мога да си спомня повода за скарването ни.

— Звучи много забавно — промълви Тия, обаче Алайна не обърна внимание на саркастичната нотка в гласа й.

— Изненадана съм, че оттогава не си го срещнала нито веднъж. Той завърши академията в Уест Пойнт една година преди Иън. Сега и двамата са подчинени на генерал Магии, още от началото на войната, макар че имат различни задължения.

— Колко интересно — промърмори Тия. — Той е роднина с моите братовчеди и е приятел с брат ми.

— Да, така че няма за какво да се тревожим относно Тейлър Дъглас. Предполагам, че тази вечер на преговорите южняците ще бъдат представени от полковник Реймънд Уиър, докато Тейлър ще седи на отсрещната страна на масата като пратеник на янките. Очаквам преговорите да преминат гладко и да се стигне без проблеми до размяната на пленниците — нали е Коледа, за Бога? — Усмивката на Алайна беше заразителна и Тия последва примера й.

След като Алайна излезе от стаята, Тия стана и се приближи до дървеното конче, на което Шон още се клатушкаше.

— Атака! — отново се провикна момчето и размаха ръка във въздуха, сякаш държеше остра сабя. После се усмихна на Тия: — Баща ми е голям офицер от кавалерията!

— Да, така е — кимна Тия.

Младата жена се обърна, усетила с шестото си чувство, че някой е застанал на прага на детската стая. В първия миг си помисли, че Алайна се е върнала, за да отведе Шон да спи при сестричката си. А може би се опасяваше подсъзнателно, че отново ще се изправи пред Тейлър Дъглас. Но се оказа, че бе дошъл Реймънд Уиър — висок, красив офицер, с дълга руса коса, спускаща се чак до яката на изгладената му униформа.

— Реймънд! — извика тя, зарадвана, че няма да е принудена да търпи присъствието на Тейлър Дъглас.

— Тия! — откликна той, смъкна шапката си и леко се поклони като истински джентълмен.

— Привет, сър! — поздрави го и Шон и отривисто козирува.

Преди да отвърне на поздрава, Реймънд Уиър замислено изгледа детето.

— Да не би да е момчето на Иън? — попита той.

Тя му кимна, сетне се усмихна и прошепна:

— Само че Шон е още много малък и затова не бива да се смята за сериозен противник.

Реймънд Уиър се засмя, само че имаше нещо сковано и неестествено в смеха му, с което може би искаше да й подскаже, че не вижда нищо смешно в темата за войната.

— Тук няма врагове — меко рече той. — Господи, Тия, така се радвам да те видя. Сега си толкова близо до мен и в същото време… толкова далеч. Така се вълнувах дали пак ще те видя някога. Да, знаех, че по-голямата част от тези месеци си прекарала в болницата на Джулиан, но дори и това не ме успокояваше, защото болезнено копнеех да те срещна отново.

— Не, Реймънд, не искам да страдаш заради мен — отвърна му Тия. — Най-важното сега е да оцелеем, да доживеем края на тази кошмарна война.

— Така ми се иска да направя нещо, за да мога по-често да те виждам — повтори той.

Доловила страстта, скрита зад думите му, Тия се смути и притвори клепачи. Ако войната не бе избухнала, дали тя… Щеше да се омъжи за него? Или майка й отново щеше да се окаже права: Тия щеше да продължи да флиртува безгрижно, без да се замисля какво всъщност иска сърцето й, страхуваща се да рискува и да дари сърцето си на някой мъж? Той изглеждаше толкова привлекателен, очароващ, обаятелен.

Но какво ли би си помислил, ако узнаеше за нейните последни подвизи?

— Така се радвам, че си тук — промълви Тия. — Също как то в добрите стари времена, преди…

— …преди да започне войната — довърши вместо нея той.