Хедър Греъм - Триумф

— Забравих да те попитам за жена ти и децата ти — вметна Тейлър.

Иън сърдечно се усмихна.

— И те са тук. Пристигнаха преди няколко часа. Всъщност аз оставих Алайна да спи и излязох да пояздя, когато те видях да пристигаш по пътя. Господи, колко е хубаво човек да се отдалечи от окопите, да се прибере в родния си дом, да прегърне жена си и децата си… — Иън не довърши, защото погледът му неволно попадна върху смръщеното лице на Тейлър. — О, извинявай, приятелю, забравих…

— Няма нищо, за което да трябва да се извиняваш — сурово отсече Тейлър. — Бих бил жалък негодник, ако си позволя да завиждам на другите за тяхното щастие. Ще ми бъде много приятно да се срещна с Алайна. И с твоите хлапета. Момчето ти се казваше Шон, нали не греша?

— Шон вече наближава три години, а Ариана е почти на две. Такива пакостници са и двамата…

— Е, нали са деца, какво друго можеш да очакваш от тях?

— Хайде, Тейлър, време е да се приберем в къщата.

Тейлър последва Иън, като поведе Фрайър до коня на приятеля си и така стигнаха до задния двор на къщата, откъдето се виждаха спокойните брегове на малката река.

— Как се оправя баща ти с имението? — попита Тейлър.

— Искаш да попиташ как така бунтовниците още не са изгорили къщата до основи? — попита Иън.

— Честно казано, това имах предвид.

— Какво да ти кажа? Баща ми се старае да балансира между привържениците на двата враждуващи лагера, дори на няколко пъти използват услугите му като посредник. Освен това той много внимаваше да не се замесва в шпионирането. С една дума, никога не е вършил нещо незаконно.

— Това обаче никога не е възпрепятствало привържениците на двата противникови лагера да опожаряват домовете на онези, които са били обявени за предатели.

— Тук вече се намесват и неговите служители — отбеляза Иън.

Тейлър се усмихна.

— Разбрах, че ме следят, преди ти да се появиш.

— Поне двадесетина яки и опитни мъже. — Иън махна с ръка към плевнята зад къщата, където се виждаше група смълчани мъже. — Баща ми е събрал в имението ни какви ли не хора: тук можеш да срещнеш черни и бели, червенокожи, емигранти от цял свят, дори и азиатци. На южняците ще им е нужна малка армия, за да завземат имението, но още никой не го е нападал. Моля се на Бога дано никога не се случи. В очите на бунтовниците баща ми е отгледал само един предател и това съм аз. Но брат ми Джулиан е спасил живота на повече хора, отколкото те могат да съберат като новобранци от цялата околност, а сестра ми е с много гореща кръв и всички местни хора я обожават. Не виждам кой ще се осмели да подпали къщата ни. Макар че винаги могат да се намерят луди глави, които да не се съобразяват с никакви ценности…

— Независимо от това опасността си остава.

— Опасност винаги има — веднага се съгласи Иън. — Марк! Марк Еспи, къде си, момче? За Бога, очаква ни много напрегната вечер. Марк, ще отведеш ли конете в конюшнята? Трябва да докажеш на полковник Дъглас, че тук, в Симарон, умеем да се грижим за конете.

— Слушам, сър! — Един млад мелез изтича откъм обора сред мъглата, която междувременно се бе вдигнала от реката и бе обгърнала в пелената си масивната плантаторска къща. Конярят веднага пое поводите на Фрайър от ръцете на Тейлър.

— Прекрасен жребец, сър! — похвали младежът коня.

— Благодаря ти. Името на жребеца ми е Фрайър. За него ще е много добре, ако го прибереш в затоплената конюшня.

Младежът се усмихна и поведе конете. В този момент задната врата на къщата се отвори. От мъглата се показаха две деца, озърнаха се за миг и се затичаха към двора. После от вратата надникна някаква жена, набързо се загърна с широкия си шал и се спусна след тях.

— Шон! Ариана! Да не сте посмели да се скриете някъде! Не мога да ви видя в тази проклета мъгла! Дядо ви нали ви каза да не си подавате носовете навън от вратата? Стойте, диванета такива! Иън, ти ли си? Ела тук да усмириш вироглавите си потомци. Същите непослушници са като теб. Ариана, скъпа, остани тук до прага. Ето, това се казва послушно дете! Хайде, Шон, не ме карай да те издирвам цяла вечер в този отвратителен полумрак!

Тейлър можеше да се закълне, че този глас му бе познат.

В мъглата тя не видя нито Иън, нито Тейлър, може би защото бе прекалено загрижена да настигне хлапето, което с радостни викове се втурна напред, увлечено в безгрижното преследване.

— Тия, всичко е наред. Аз съм тук, ей сега ще го хвана — обади се Иън и протегна ръце към момчето.

— Какво? — провикна се тя, като продължаваше да тича, изплашена, че няма да може да настигне детето.