Хедър Греъм - Триумф

Внезапно мъглата се разсея от повея на вятъра.

Още тичаше с все сила, когато на пътя й се изпречи масивна мъжка фигура, обаче тя не можа да спре навреме.

Връхлетя върху Тейлър и едва не го събори. Той успя да я хване, макар че се олюля и за малко да се строполи заедно с нея на тревата.

Мъжът си пое дъх и чак тогава смаян се вгледа в нея.

Тя извика и се опита да се отскубне, той не й позволи. Пръстите му се впиха в рамото й. След което се усмихна мрачно:

— Годайва… — тихо рече Тейлър Дъглас.

— Тия, защо така пребледня? Като че ли видя цялата армия на янките да нахлува в любимия ти Юг? — Тия чу думите на брат си като в мъгла.

Не, за съжаление беше много по-лошо.

Той наистина бе тук. Кошмарният безименен янки. При това насред нейната морава, пред прага на нейния роден дом. Докосваше я отново. Той я познаваше. Познаваше Иън. Беше тук, в къщата на баща й.

О, Господи…

Тя се взираше в светлокафявите му очи, в които проблясваха дяволити искрици. Усещаше силата на стоманените му пръсти, които сякаш я обхващаха цялата. Искаше й се да изкрещи тъй силно, че да се чуе чак до небето. Как можа съдбата да се подиграе така безмилостно с нея?

Иън приближи и предложи помощта си. На врата му висеше синът му, на седмото небе от радост. Иън се наведе да помогне на Тия да се изправи, но Тейлър го изпревари, чевръсто се надигна и й помогна да не падне насред пътеката. А тя бе толкова изумена, че едва се задържа на краката си. Той продължаваше да я гледа втренчено — не можеше да повярва на очите си. Щеше му се да потъне вдън земя.

— Тия! — остро рече Иън.

Сепната, Тия стисна клепачи и сведе глава, за да събере сили и да си поеме дъх. Нали това бе домът на баща й? Именно тук бе уговорено да се проведат преговорите за размяна на военнопленниците, за освобождаване на южняците от затвора на янките…

Ох, мили Боже, той ще ме издаде! И веднага ще плъзне слухът за Годайва, яздеща гола по горските пътеки, за да отвлича вниманието на войските на янките, да ги обърква и заблуждава, да ги насочва по грешни следи…

— Аз… аз… — заекна тя. Зъбите й тракаха, лицето й бе бяло като платно.

— Тия, скъпа, струва ми се, че все някога си се срещала с полковник Тейлър Дъглас — малко сковано заговори Иън. — Той не е просто един от гостите ни, защото е наш далечен роднина. Не знам дали си спомняш, но неговата баба е леля на чичо Джеймс.

— Не… не. Никога не сме се срещали! — припряно заговори тя.

Едва сега се осмели да погледне в очите проклетия си преследвач, който имаше нахалството да се появи в нейния роден дом. Ще я предаде, непременно ще я издаде, ще разкрие пред всичките й близки тайната й. И то с небивала, сатанинска наслада!

— Госпожице Маккензи — заговори той, без да забрави, като истински кавалер, да свали шапката си и да й се поклони изискано. Но веднага надигна глава и отново впери пронизващия си поглед в мъртвешки бледото й лице. — Разбира се, че вече сме се срещали.

— Аз… аз… о, не, пътищата ни никога не са се пресичали. Иначе щях да си спомня. Работата е там, че нямам много познати сред янките, така че аз…

Той се усмихна възпитано и повдигна вежди, преструвайки се, че нищо не е чул.

— Колко жалко, че не си спомняте — промърмори той и поклати глава.

— Да не би да сте се срещали някъде? — намеси се Иън. На Тия й се стори, че долавя нотка на подозрение в гласа на брат си и побърза да отрече:

— Не…

— Е, тогава бяхте още бебе — кавалерски уточни Тейлър, — така че мога да разбера защо не си спомняте предишното ми посещение в Симарон.

Отново й се зави свят. Коленете й сякаш омекнаха от вълнение. А той най-невъзмутимо й се усмихваше. Все още можеше да я издаде.

Челюстите й си оставаха сковани от вълнение и тя заговори с усилие:

— Добре дошли в Симарон, господин Дъглас. А сега, ако ме извините, ще се върна при Ариана на верандата. Шон Маккензи, ела веднага тук. Остави баща си с неговия гост. Ние тримата ще влезем вътре, за да потърсим баба, нали? — Тя пое Шон от ръцете на баща му. Тригодишният й племенник я дари с най-чаровната си усмивка и зарови пръсти в косата й.

— Лельо Тия, искам още от сладкишите!

Сега немирникът Шон се държеше като истински ангел. Имаше защо — нали бе успял да я принуди да изтича на двора и да я тласне в ръцете на проклетия янки…

Тия се обърна и забърза към къщата, носейки Шон на ръце. Ала колкото и да се опитваше да се отдалечи от мъжете, зад гърба си тя чуваше стъпките на Иън и Тейлър. На верандата Тия завари малката Ариана, с широко разтворени емни очи, обидена, че е била изоставена от любимата си леля.