Хедър Греъм - Триумф

— Но за разлика от моята трагедия, при теб всичко беше напълно различно, защото Джеси се ожени за теб и стори всичко, което му бе по силите, за да запази вашето семейство!

— Знам го, Сиси…

— Той щеше да бъде много горд с теб тази нощ.

— Сиси, да не си посмяла да го споделиш с Джеси. Ти въобще не разбираш какво всъщност му обещах. Така че трябва да ми се закълнеш, че дума няма да продумаш пред него.

— Но…

— Закълни се!

— Добре тогава, обещавам да си мълча — промърмори Сиси и унило въздъхна. — Имаш думата ми, госпожо Халстън.

— Добре! — заяви Сидни и размаха камшика над гърбовете на мулетата, забързана по-скоро да се приберат у дома.

Внезапно я обзе тревога за дома й, може би защото на стотици метри наоколо нямаше друга къща.

Искаше й се да остане сама в мрака на нощта, за да се опита да си обясни тревогата, която не й даваше покой.

Най-после у дома.

Тия отвори очи. Не разбираше какво точно я бе събудило.

Сънят беше истински лукс. Леглото й в къщата на баща й беше внесено от чужбина, възглавниците бяха от гъши пух, чаршафите й от най-мекия памук на Флорида, юрганът, който я покриваше в среднощния хлад, бе топъл и уютен. Всичко бе съвсем различно от тясното походно легло, в което най-често се налагаше да спи, тъй като брат й непрекъснато местеше полевата болница.

Знаеше, че това, което бе успяла да види от войната, бе почти нищо в сравнение с другите участъци от фронта. Схватките, на които бе станала неволен свидетел, съвсем не бяха тъй ожесточени, както сраженията, които се водеха на север. От Мериленд и Пенсилвания на юг пристигаха стотици, дори хиляди осакатени войници. Само за един ден бяха убити, ранени или изчезнали безследно около петдесет хиляди човешки същества. Години наред мрачната гледка на осеяното с кости бойно поле щеше да стряска местните жители.

Тия се бе нагледала на умиращи мъже. Всяка смърт беше ужасяваща и потрисаща. Но излекуваните и нуждаещите се от лек живи й даваха сили да понася отвратителните нарове в палатките към полевите болници, ужасната храна, комарите през лятото и студените мъгли през зимата. Тя обичаше брат си и никой не можеше да я убеди, че на света може да се намери по-добър хирург от Джулиан. Още от първите дни на войната Тия искаше да го придружава във всички военни болници. Родителите й не смятаха, че да бъде медицинска сестра е неподходящо занимание за една южняшка лейди, макар да я бяха глезили години наред с луксозната обстановка в имението, от която тя бе принудена да се лиши. Тия се усмихна и с умиление прегърна възглавницата. Все пак бе успяла да им докаже, че не е само „изящната статуетка, изваяна от слонова кост“, за каквато я смятаха всички в Симарон. Бе намерила вътрешни сили, за да издържи на изпитанията. Беше зарязала и възглавниците, и леглото, и копринените си рокли, и уютната си спалня, без окото й да трепне. Вместо това Тия Маккензи свикна да се облива, тръпнеща, но безмълвна, с адски студената вода от вледененото корито в лазарета в мразовитите зимни утрини. Дежуреше по цели нощи край леглата на умиращи войници, стенещи от непоносимите болки, но нито веднъж не се разколеба, нито веднъж не отказа да изпълнява нарежданията на брат си Джулиан. Шиеше разкъсвания, попиваше кръвта, почистваше инфектирани гнойни рани, макар че вонята им бе непоносима. Бе вършила всичко това, съвършено забравила за лукса в имението и за прелестния домашен уют. Може би се опитваше да докаже нещо на себе си. Но ако искаше да бъде откровена докрай, трябваше да си признае, че в началото едва издържаше — всичко се оказа много по-ужасно, отколкото си го бе представяла. Вече не помнеше колко пъти й бе идвало да ревне и да захвърли изпоцапаната с кръв и гной престилка, потната униформа на медицинска сестра и да побегне към родното огнище. Но никому не бе показвала настроенията си.

Затова сега й бе толкова приятно отново да си бъде у дома. Защото никъде нямаше толкова прелестно имение като Симарон. Плантацията се простираше покрай реката, вливаща се в морето край залива Тампа Бей. Наистина и тук през зимата ставаше студено, ала нощите и утрините не бяха чак толкова пронизващо ледени както на север от Флорида, макар че утринният бриз носеше от брега влага и хлад, докато разклащаше завесите на високите прозорци, зад които се простираше обширната веранда, заобикаляща къщата от всички страни. Зад къщата се виждаше реката, а отпред бе главният вход, на изток се ширеше подгизналата морава, а в далечината зад нея се издигаше боровата гора, където в детството си Тия обичаше да се излежава в хамака, опънат между два стройни бора край някое от многобройните изворчета. Като че ли този безгрижен живот бе отлетял завинаги някъде много надалеч. Макар да й се струваше, че всичко е както някога…