Хедър Греъм - Триумф

— И съм родена с деспотичен характер.

— …следователно, може да се каже, че си сравнително възниска.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, мамо?

— Ти наистина си наследила моите пропорции.

— Така ли? — ахна Тия.

— Да, дъще, ти имаш почти същата структура като мен — рече Тара.

Тия не издържа и прихна от смях.

— О, да, да, само че аз съм като нощта, а ти — като ясното слънце.

— Стига, Тия, забрави ли, че си любимката на баща си? Нима не разбираш, че от него си наследила абаносовочерната си коса и тези черни загадъчни очи!? — усмихна се Тара и отново я прегърна пламенно. — И приличаш на него по толкова много неща! — промърмори тя и отпусна ръце. — Както и да е, важното е, че сега, за моя огромна радост, отново си у дома. А тази вечер ще се наложи да се покажеш като достойна дъщеря на баща си, защото, ако не възразяваш, ще бъдеш натоварена с истинска дипломатическа мисия. Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че се прибра при нас за Коледа, и то тъкмо сега, когато момчетата ги няма, дори и Алайна и внучетата останаха в Сейнт Огъстин. Никак не е добре, нали и ти вече го осъзнаваш, че тази война съсипа страната ни, опустоши земята ни. Не стига това, ами погуби и цяло поколение млади хора. Все пак аз не забравям, че вече съм баба и макар да знам, че трябва да съм строга с внучките си, не мога да се сдържам и ги глезя ужасно, а те вече ми се качват на главата. Дори само заради това съм толкова щастлива, че моята прекрасна малка дъщеря се завърна у дома…

— Малка ли? Така си знаех, че винаги за теб ще си остана само едно малко момиченце! — отчаяно въздъхна Тия.

— Съжалявам, скъпа, но просто така се казва в подобни случаи. Ти беше моето изтърсаче и завинаги ще си останеш такава за мен.

— Ааа, внимавай какво приказваш, мамо! Леля Тийла си въобразява, че Сидни все още е нейното малко момиченце, едва ли не бебе, а после всички се чудят защо Мери се дразни!

— Е, така е, но ние с баща ти май наистина сме остарели, щом още гледаме на децата си като на невръстни рожби.

— Хубава работа! Хем съм малкото детенце на мама и татко, хем вече съм на път да си остана за цял живот стара мома! — отчаяно въздъхна Тия.

— Все още имаш своите шансове, скъпа — рязко я прекъсва майка й, но след това се усмихна примирено. — Стига си хленчила, Тия, сега най-важното е, че отново си при нас и аз съм толкова радостна…

— Нали спомена за някаква дипломатическа мисия? Какво се иска от мен? О, мамо, само не ми казвай, че баща ми пак е поканил своите приятели, говоря за онези жалки и непоносими янки, които никой не е канил тук на полуострова, за да присъстват на празничната коледна вечеря…

— Баща ти никога няма да извърши подобна глупост. Това ще разбуни духовете във Флорида, ще се надигне вълна от съпротива и тогава янките няма да успеят да задържат Тампа, за разлика от Сейнт Огъстин. Баща ти е изключително смел мъж и никога не е крил възгледите си, но не е някакъв малоумен идиот. Той не желае да поощрява онези южняци с прекалено крайни схващания, които се домогват на всяка цена да управляват нашия щат, но от друга страна, се съобразява с факта, че по-голямата част от населението на Флорида гласува за отделянето ни от Съюза.

— И така, какво ще предприеме той?

— Ще започне преговори за размяна.

— За каква размяна става дума?

— Неколцина младежи от милицията на Флорида са били пленени от северняците, но в същото време южняците са хванали няколко войници на янките при опита им да плячкосат една ферма на запад от Сейнт Огъстин. Така че баща ти бе принуден да покани няколко офицери на вечеря, за да се уточнят подробностите около размяната на пленниците в навечерието на Коледа.

— И какви са тези офицери?

— Какви офицери ли? — машинално повтори Тара. — Хм, предполагам, че са джентълмени.

— Мамо, отговори ми по-конкретно! Какви са тези офицери? Янки? Или южняци?

— Разбира се, че ще разменят по един офицер от двете армии.

— Чудесно. Значи сраженията вече няма да се водят по бойните полета, а ще бъдат пренесени на масата за вечеря — саркастично отбеляза Тия.

— Е, няма да започнат да се бият около масата за вечеря.

— А Иън ще дойде ли? — попита с надежда Тия. — Няма ли той да бъде сред офицерите на янките?

Тара поклати глава. За миг Тия долови как се напрегна лицето на майка й и внезапно осъзна, че войната я бе състарила. Тара никога не бе възпирала децата си и ги бе оставила да следват избрания от тях път. Но за Тия не остана незабелязано страданието, измъчващо майка й, която отдавна нямаше вести за синовете си.