Хедър Греъм - Триумф

Тя с изненада откри, че допирът му я възбуди едва ли не мигновено. Някаква непозната сгряваща вълна сякаш премина през нея. Почувства се сгорещена, после вледенена от вълнение, с прималели нозе.

— Никога не съм вярвала, че сте чудовище — едва чуто промълви младата жена.

— Така ли?

Тя бавно поклати глава, после се надигна на пръсти, за да се доближи още и още към него. Видя пламъка в очите му. Главата му се склони към нейната. Усети натиска му върху устните си, отново се възпламени цялата, особено от докосването на езика му, от неописуемо завладяващото еротично усещане…

Внезапно като че ли някакъв вихър я понесе и завъртя и тя за секунди се озова зад гърба му. Изведнъж той измъкна колта от колана си и го насочи към Трей и Гили, които изневиделица се бяха втурнали към него, като в същото време я предпазваше с тялото си.

— Не ме принуждавайте да застрелям тези глупави хлапета — предупреди я той със стихнал тон.

Те се вцепениха засрамени, сведоха погледи към земята, после смутено се спогледаха и вдигнаха очи към Тия.

— Не стреляйте по тях! — изкрещя тя. — Те няма да ви наранят, нито…

— Няма да ме наранят ли? Само ще ми пуснат по един куршум в гърба, така ли? — рязко я прекъсна вбесеният мъж.

— Не, това трябваше да бъде…

— Глупости, та те можеха и вас да застрелят1 — гневно отсече той.

Тя усети как ръката му се впи в китката й.

— Не, сър. Ние въобще нямахме намерение да стреляме по вас. Това би било подло убийство. Не искахме това, сър — плахо се намеси Гили.

Може би севернякът му повярва, защото го запита с нескрито любопитство:

— А какъв точно бе планът ви, редник?

Трей неспокойно започна да пристъпва от крак на крак.

— Не, сър, никой нямаше да стреля по вас.

— Върнете се в хижата — посъветва ги севернякът.

Те бяха съвсем неопитни младежи, но понеже бяха възпитавани за достойни джентълмени, изчакаха потвърждението на Тия, вперили изплашени погледи в лицето й.

— Да, най-добре ще е да се върнете в хижата — кимна им тя.

— Ние наистина не искахме да ви причиним зло, сър, но пък и не можехме да допуснем тя да пострада — продължи Гили, докато се опитваше да преглътне, адамовата му ябълка неспокойно подскачаше, но въпреки това младежът намери сили и кураж да я защити.

— Имате думата ми, джентълмени, че косъм няма да падне от главата на тази лейди.

— Хайде, нали ви казах да се върнете в хижата — промърмори тя.

Опасяваше се, че ако младежите не се отдалечат, той няма да освободи ръката й.

Най-после момчетата поеха по обратния път, както им беше наредено. Ако оцелеят в тази жестока война, ще станат достойни и почтени мъже, помисли си Тия. Самата тя не смееше да помръдне, дори едва-едва си поемаше дъх.

После внезапно севернякът се извърна рязко и отсече със заплашителен тон:

— Крайно време е да се приключи с тази игра.

— Какво? — изплашено възкликна тя.

— Да довършим това, което започнахме. Вие ми казахте, че… че не съм чудовище, че когато моите устни докоснаха вашите, а ръката ми… хм, пръстите ми се заеха да изследват едно прелестно кътче от вашето тяло…

— О, не, не…

Тя бе сигурна в себе си, знаеше, че не е отронила нито дума, че дори се бе опитала да протестира. А сега…

Нима се бе уплашила? Думите бяха безсилни да изразят чувствата й или само бе прошепнала нещо издайнически, макар и едва чуто, само като дихание.

Не, той бе тук, до нея, от плът и кръв, а неудържимата сила, с която стискаше ръката й…

Тия отново стисна устни, защото целувката му, властна и завладяваща, пареща, като че ли проникваше до най-съкровените кътчета на душата й. Опря ръка в гърдите му с желание да го оттласне от себе си. Младата жена нямаше представа как той ще възприеме опита й да се съпротивлява на ласките му, ако това въобще имаше някакво значение за него. А тя не вярваше, че ще успее да преодолее магнетичното обаяние на неговата прегръдка. Нито пък бе сигурна как се стигна дотам, но поне едно бе сигурно — тялото й откликваше спонтанно, гърдите й неусетно за нея се бяха оголили, а ръцете му ги галеха невъздържано. Беше се облегнала машинално на най-близкото дърво и вече знаеше, че докато той я обсипваше със задъхани възпламеняващи целувки, готов да погълне остатъците от разума и от честта й, тя бе започнала неусетно да се плъзга по стъблото, да се свлича надолу към меката трева. А той плътно я следваше, без да я изпуска дори за миг. Той бе тук, обгърнал я в стоманените си ръце, готов да я приюти в обятията си. Трябваше да протестира, да се съпротивлява отчаяно, да сложи край на тази лудост, обсебваща сърцето й, да откъсне силом устните си от неговите, да угаси пожара на страстта. Мили Боже, докъде щеше да я отведе тази полуда? Вече сама не можеше да се спре, макар да осъзнаваше, че трябва да го стори. О, Господи, няма да успее да се пребори с него, защо тогава да не опита да се спаси с бягство…