Хедър Греъм - Триумф

Костваше й доста усилия, за да се престори, че не обръща внимание на саркастичния му тон.

— Добре. Ще пия от кафето, дори и да е добавена в него солидна доза уиски. Вие сте прав — наистина съм свикнала с уискито и другите алкохолни напитки.

Той й наля от кафето и добави в него щедра доза уиски. Тя пое чашата, без да откъсва поглед от него.

— И така… ще останете ли тук за през нощта? — попита го тя.

— Да.

— Ами ако ние се опитаме да ви прережем гърлото, като заспите?

— Няма да успеете.

— Защо?

— Защото ще чуя, когато се приближите към мен. И ще ви пронижа още с първия куршум толкова бързо, че няма да има време дори да извикате за помощ.

Тия потръпна от заканителната нотка в тона му, сви се изплашено и едва не разля кафето от канчето, преди да отпие от горещата течност. Мислено се помоли той да не бе забелязал притеснението й.

Севернякът внезапно се доближи плътно до нея, изгледа я втренчено и настойчиво запита:

— Да не би именно ти, Годайва, да се готвиш да ми прережеш гърлото?

— Не — побърза да отрече тя, ала отговорът й прозвуча доста неубедително.

Смутена, младата жена отпи доста голяма глътка от горещото кафе. Течността я опари и тя едва не се задави. Взря се отново в него, после поклати глава. Притесняваше я прекалената им близост, както и странното чувство, че някак си за почваше да го опознава. Неволно се загледа в ръцете му, в белезите по дланите му, в изчистените очертания на грижливо изрязаните му нокти. Преглътна с усилие. Какво не би дала, за да не е толкова напрегната в този миг и да не гледа на него като на човек, който неволно печели симпатиите й. Но най-странното бе, че той нито за миг не я изпускаше от погледа си.

— Защо останахте тук? Защо не продължихте по пътя си?

Той сви рамене, без да се отдръпва от нея.

— Имам свои причини, за да остана тук.

— Вече имахте възможност да се уверите с очите си, че тук ние сме само една малобройна група младежи, сред които има и ранени. Освен това моите момчета са много, много изтощени — добави Тия с въздишка.

— Тогава трябва да им осигурите почивка — предложи й той. — Това преди всичко се отнася за вас. Ето, настанете се на тази постеля край огъня, така ще ви бъде по-топло, нощта се очертава приятна. Хладно е наистина, но огънят ще ни стопли. Звездите са особено красиви в такава прохладна и ясна, безлунна нощ. Тъкмо време да си отдъхне човек.

— Да си отдъхна? — неспокойно го прекъсна Тия. — С човек като вас до себе си? По-скоро бих се отпуснала да поспя в съседство с някоя гърмяща змия.

— О, Годайва — разсмя се мъжът. — Ако питате мен, вашият език е доста по-хаплив от моя.

— Но…

— Кажете ми, лейди, досега направих ли дори най-незнаен опит да ви нараня? Макар че имах доста възможности, нали така?

Тя притвори очи, зачервена от срам.

— Ето, елате тук, отпуснете главата си на края на седлото се завийте с това одеяло. — Той стана и й посочи къде да се стани. — Под одеялото има борови игли, омекнали от дъждовете. А над вас като завивка ще блещука обсипаният със звезди небосвод. Каква по-романтична гледка?

Севернякът остави седлото, чула на коня и навитото на руло армейско одеяло край проснатия до огъня дънер. Тя с изненада установи, че непознатият янки бе добре подготвен за нощуване на открито.

След толкова изнурителния ден, наситен с драматични изживявания, младата жена наистина се нуждаеше от сън.

— Като ви гледам, имам чувството, че приготвяте тази постеля за себе си — любезно отбеляза тя.

— Лейди Годайва, всичко е готово за вашата почивка. Но…

— Ще позволите ли на един неприятелски офицер да прояви малко кураж и да заспи спокойно във ваше присъствие?

Тия отново се изчерви и веднага потърси в погледа му доказателство, че той не я подозира в коварни замисли.

— Чудесно, значи ще ползвам вашата постеля. Но ако…

— Какво ако? — нетърпеливо я прекъсна той. — Ако ви предлагам леглото си, това ще означава, че тайно в себе си копнея да легнете именно в моето легло, така ли? Можете да ми имате пълно доверие — въобще нямам подобни намерения.

— Чудесно! — възкликна тя. Извърна се и направи няколко крачки, настани се на мястото, което той й бе посочил, зави се с неговото одеяло и затвори очи, след което добави тихо: — Благодаря ви.

— За мен е удоволствие, Годайва.

Но не я докосна, макар че бе толкова близо до нея. Тя го чу как той отново се излегна до дънера и макар че не посмя да отвори очи, Тия знаеше, че дори в този спокоен миг той продължава замислено да съзерцава играта на пламъците.