Хедър Греъм - Триумф

Тейлър вдигна ръка, после я отпусна. Хората му изникнаха внезапно и заобиколиха в полукръг изненаданите войници с насочени срещу тях пушки. Тейлър им заговори тихо и бързо:

— Останете по местата си, господа. Не се движете. Всеки от хората ми е въоръжен с карабина „Спенсър“ и всички са отлични стрелци. А сега, момчета, не се съмнявам, че сте добри войници и че можете да заредите пушките си, но ще бъдете мъртви, преди да успеете да натиснете спусъците. Лейтенант Райли ще вземе оръжията ви — всичко, с което разполагате: пушки, саби, ножове. — Видя, че мъжът, който бе нарекъл Джарет Маккензи предател, плъзга ръка към калъфа, окачен на седлото. — Ти! — остро изрече Тейлър и вдигна колта си. — Нямам нищо против да те застрелям на секундата!

Мъжът отпусна ръка.

— Райли, ще са ми нужни трима-четирима за няколко минути. Двама, за да дойдат с мен при Уиър, после още двама — ти и още един. Съпругата ми е в къщата — изрече той със спокоен глас, опитвайки се да прикрие гнева и напиращите чувства.

Да, тя беше там. Съблазняваше Уиър. Бог да им е на помощ и на двамата!

— Тия не може да стои настрана от опасностите. Време е Северът да й даде урок.

— Да, сър — нещастно отвърна Райли.

Тейлър се запъти към къщата, но лейтенантът извика след него:

— Само още една дума, сър!

Тейлър се спря нетърпеливо. Време, време, време… Трябваше по някакъв начин да спре времето.

— Тя не е виновна, сър. Тя е тази, която е била нападната. Те са планирали да завладеят дома й, да убият баща й.

— Знам това, лейтенант.

Тейлър се промъкна през задната врата на къщата. Чу шум на горния етаж. Заизкачва се по задната стълба.

Чу ги в коридора, после как влизат в спалнята. За щастие единствената светлина в стаята бе лунната — странно червеникаво сияние. Той я видя да стои до прозореца. Стисна челюсти, за да не издаде нито звук. Тя бе свалила корсажа си. Лунните лъчи се плъзгаха по изящната извивка на гърба й. Косата й, този водопад от черна свила, който бе създал легендата за Годайва, се спускаше на вълни до кръста й.

— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — казваше в този момент Реймънд.

Тейлър едва се сдържа да не нахлуе в стаята, да извади колта си и да застреля Уиър право в главата. Ами ако негодникът успее да се скрие в сенките в последната секунда? Ами ако бе чул Тейлър и извади сабята си?

И я насочи срещу Тия…

Трябваше да изчака Уиър да остави оръжието си. Стоеше притаен в сянката до вратата и нито един от двамата не го забеляза.

— Щом казваш — прошепна Тия.

— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад и я привлече към себе си. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи и тя бе гола.

— Ела, любов моя…

— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.

Това бе неговият шанс! Ръката на Тейлър посегна да извади колта. Не! Не можеше да застреля човек в гърба, дори и това да бе копелето, което си позволяваше да докосва жена му…

— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.

— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…

— Не е време за приказки.

Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Тейлър се приготви да действа.

Уиър свали кавалерийския мундир и ризата си.

— Имам нужда да пийна още малко, Реймънд. Всичко това е толкова ново за мен.

Ново било за нея?

Поне се опитваше да забави нещата. Но Уиър, изглежда, нямаше търпение.

— Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Тия. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял — не е чудно, че съвсем бе изгубил търпение.

— Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли?

— Не! Не бива да си тръгваш!

Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото.

— Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й.

— Моя… любов — прошепна тя в отговор.

— О, мили Боже! — Гласът на Тейлър, треперещ от гняв, внезапно изпълни стаята. Той приближи до леглото. Цялото му тяло сякаш бе обхванато от пламъци. Отчаяно се опитваше да се овладее и да не ги застреля и двамата. — Достатъчно, писна ми от това представление! — заяви Тейлър.

— Какво става, за Бога! — изръмжа Реймънд и се обърна, за да види кой се осмелява да го прекъсва. — Какво? Тейлър! Та това си ти! — кресна той.