Хедър Греъм - Триумф

Ще вземе Блейз. Знаеше пътя, знаеше какво трябва да направи. Ще се справи. Трябваше да се добере до Уиър. Да го спре. И после какво? Не знаеше. Знаеше единствено, че трябва по някакъв начин да го спре. А ако не можеше, трябваше да спечели време.

Забърза към палатката си, за да напише писмата. След това отиде да оседлае Блейз. Тъкмо се канеше да я възседне, когато се появи Лиам, забързано накуцвайки с изкуствения си крак.

— Госпожо Тия…

— Изпрати тези писма, Лиам.

— Не, почакайте! Къде сте решили да ходите?

— Погрижи се Рианон веднага да изпрати писмата. И извикай Джулиан. Въпросът е на живот и смърт.

— О, Господи, госпожо Тия, моля ви, обещайте ми, че няма да направите нещо безразсъдно или нередно…

Тя вече се бе метнала на седлото.

— Лиам! За Бога, направи това, което ти казах!

Обърна коня и препусна в галоп от лагера.

Едва ли някой в цялата армия на Грант се е придвижвал по-бързо и почти без отдих, помисли си Тейлър, докато слизаше от седлото. Изпи водата от манерката и огледа опустошения пейзаж. По дяволите, наистина се придвижваше бързо и неуморно. Сякаш бягаше. Само ако това можеше да му попречи да мисли, да се тревожи… да се страхува.

Трябваше да я накара да остане. Странно, но не можеше да превъзмогне копнежа си по нея. Не можеше да забрави страстта, която бяха споделили. Почти бяха станали приятели. А той я остави да си отиде. Като някой глупак. Защо?

Защото наистина си глупак, идиот такъв! Защото я обичаш, и то още от първия миг, в който я видя. Но ти си страхливец. Не искаш отново да изживееш онази болка…

Да, това беше. Той знаеше как се чувства тя, когато гледа безпомощно как децата умират, разбираше страха й. А й се бе присмял и й бе казал, че тя трябва просто да продължи да живее, да приеме трагедията по същия начин, по който приемаше щастието в живота. Но когато се разболя и се мяташе и бълнуваше в треската, че иска да си отиде у дома…

Не можеше да не удовлетвори желанието й. Беше решил да се бие все по-ожесточено и по-ожесточено, сякаш той сам можеше да сложи край на тази война.

И така…

И така Тейлър щеше да стори всичко, което бе по силите му, за да проследи придвижването на хитрия и опитен генерал Худ от Конфедерацията, който според думите на Шърман бе способен да премести войските си само с усилията на волята си.

Проблемът беше в това, че много скоро за Худ нямаше да остане пространство за маневриране.

Генерал Шърман разрушаваше всичко по пътя си. Хората се шегуваха мрачно, че той не бе оставил в Джорджия дори храна за птиците. Наистина това, което войната бе причинила на този щат, бе истинска катастрофа. Самият Бог рядко можеше да постигне подобно опустошение с бурите, торнадата, проливните дъждове, снежните виелици или други природни бедствия. Когато войските на Шърман унищожаваха една територия, те я унищожаваха докрай.

Тейлър току-що бе докладвал на генерала и за негова изненада бе получил лично писмо от неговия щаб. Докато дъвчеше парче сухар, той приклекна до Фрайър и извади писмото. То беше изпратено от Джарет Маккензи — топло, приятелско писмо, каквото всеки мъж би желал да получи от тъста си. Джарет го поздравяваше с брака му и му съобщаваше, че се е видял с Тия. Тя бе пристигнала в Симарон направо от Вирджиния. Явно не бе казала на родителите си за болестта си, защото Джарет не споменаваше нищо за това. Обаче пишеше, че Реймънд Уиър е бил в Симарон и разтревожено е разпитвал за Тия. Двамата са се скарали и Уиър си е тръгнал, но Джарет очакваше в бъдеще неприятности от него.

Тейлър сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Макар че в писмото нямаше нищо за намеренията на Уиър спрямо Тия, Тейлър знаеше, че Уиър е опасен и яростен фанатик, способен на всичко в името на целите си.

Не биваше да изпраща Тия у дома.

Но какво трябваше да направи? Още си спомняше вледеняващия страх, който го обзе, когато се събуди и видя, че тя цялата изгаря в треска. Но тя не се предаваше, беше истински боец още от самото начало и доктор Флауърс нито за миг не си помисли, че могат да я изгубят. И все пак в болницата бяха умрели двама мъже от същата треска и Тейлър бе уплашен до смърт, че може да се случи най-лошото. Никога не бе чувствал подобен страх, откакто…

Откакто видя кръвта по ръцете си, когато вдигна Аби.

Тия бе победила болестта, но докато се взираше ден след ден в красивото й бледо лице, в копринения водопад на черните коси на своята Годайва, той осъзна колко много желае и обича жена си, нуждае се от нея. Припомни си, че веднъж й каза, че само един глупак може да я обича. А глупакът се беше оказал той. И въпреки че се възхищаваше на страстта и силата на убежденията й, на борбения й дух, Тейлър се страхуваше за нея. Страхуваше се, че няма да бъде там, за да я защити от такъв фанатик като Уиър.