Хедър Греъм - Триумф

Малко след като напусна Вирджиния, Тия започна да си задава въпроса дали самата тя не е бременна. Тази възможност толкова я плашеше, че тя дори се страхуваше да си мисли за нея. Не искаше да изгуби детето, ако действително бе забременяла. Със сигурност не искаше да изгуби детето на Тейлър. Искаше да има едно бебе, също така съвършено като малката Кейти на Алайна и здраво и очарователно като малкия Алън Ангъс Маккензи на Риса.

Тия прекара по-голямата част от октомври в Сейнт Огъстин, улисана в грижи около новородените и по-големите си племенници и племеннички. В края на месеца се отказа да чака вести от Тейлър и замина заедно с Рианон. Алайна й каза, че Тейлър може да е писал, но ставаше все по-трудно да се получават писма от фронта. Това може и да бе истина, но Алайна продължаваше да получава вести от Иън.

Над войниците тегнеше чувство на отчаяние подобно на зловонието, което се разнасяше от застоялите води на тресавище. В полевата болница на Джулиан лежаха трима войници с огнестрелни рани, получени в сражението на юг от Джаксънвил, двама моряци с прободни рани от морска битка и още трима войници, които бяха улучени от шрапнел по време на бомбардировката на янките в солената мина. Макар че всички се възстановяваха, мъжете бяха отчаяни и равнодушни. В Юга имаше надежда, че Линкълн ще бъде победен от Маклийн в президентските избори, но скоро след изборите, проведени на 7 ноември, пристигна новината, че Линкълн е преизбран. Северът нямаше да предложи на Юга приемливи условия за сключване на мир и да му позволи да се отдели от Съюза. Президентът Дейвис продължаваше да държи оптимистични речи, някои от които внасяха краткотраен лъч на надежда в душите на южняците. Той вярваше, че армията на генерал Лий в Северна Вирджиния е непобедима, но Тия виждаше, че сражаващите се мъже мислят другояче.

В средата на ноември Джулиан бе извикан на север, за да се погрижи за неколцина заболели от гражданското опълчение на Дикси. Десетина мъже бяха повалени от варицела. Повечето от мъжете в полевата болница оздравяваха, а и Лиам беше там — вече бе станал опитен в почистването и превързването на раните почти като хирург. Тия реши, че ще може да придружи Джулиан и Рианон, но се случи така, че снаха й нямаше да може да замине и малко смутено посъветва Тия, че и тя не бива да заминава.

— Тия, не бива да заминаваме заради шарката. И макар да не вярвам да очаквам друго бебе, не бих искала по-късно да открия, че съм сгрешила и съм изложила себе си на опасността да се заразя с болест, която може сериозно да увреди бебето. Но ако не греша… — Рианон се усмихна многозначително на зълва си.

— Откъде си сигурна, че съм бременна?

— Защото те познавам.

Тия замълча.

— Е?

— Предполагам, че ще трябва да останем тук. С Лиам, разбира се.

Рианон се зарадва на решението й.

— Джулиан ще разбере, той ще се справи и сам.

Няколко дни след като Джулиан замина, в болницата докараха двама, които бяха ранени от янките в престрелка по крайбрежието. Когато пристигнаха, беше късно през нощта. Рианон спеше и Тия реши да не я буди.

Тя позна единия от мъжете — беше един от войниците, които я придружиха за Коледа до Симарон. Сега й се струваше, че е било преди векове. Той се казваше Дейвид Хънтингтън и беше болезнено слаб и очарователен млад мъж, който, когато се запозна с него, беше новобранец в новосъздаденото гражданско опълчение на капитан Дикси. Сега вече имаше зад гърба си почти година служба. Тя му се усмихна окуражаващо.

— Куршумът е попаднал в прасеца, а парчетата от шрапнела — в бедрото. Не са засегнати кости и кръвоносни съдове — обясни тя на Лиам.

— Ще можеш ли да ги извадиш? Брат ти е на един ден езда оттук и аз мога да отида да го повикам — каза Лиам.

— Ще се справя. Не се тревожи. Никога няма да се науча, ако не опитам сама. Войник, имам малко отлежало уиски, което ще ти помогне да издържиш, докато извадя куршума и парчето шрапнел. Пийни си малко, първо за тялото, а после още една глътка за душата.

Куршумът излезе лесно, но парчетата от шрапнела я затрудниха. Изтръпваше от страх всеки път щом забиваше скалпела в крака му и се питаше дали не трябваше да изчака Джулиан. Най-после извади и последното парче, заши раната и пожела лека нощ на замаяния от алкохола пациент. Когато рано на следващата сутрин отиде да провери раната му, усети върху себе си погледа на огромните му тъжни сиви очи.

— Госпожо Тия…

— Да?

— Бог ми е свидетел, че не съм предател.